Параграф22 Daily

§22 Анализи

Как случаят "Полфриймън" се превъртя до "Казуса Калпакчиев"

Джок Полфрийман (в средата). Снимка: архив

Предсрочното условно освобождаване на австралиеца Джок Полфрийман предизвика незапомнена истерия и отдавна напусна полето на юридическата полемика, за да влезе в предизборна употреба. Защото случаят се оказа твърде "удобен" за всевъзможни упражнения по популизъм.

Но освен това той "обърна мишената" си и доведе до обвинения срещу съдиите от състава, произнесли се за освобождаването на австралиеца - с тях сега ще се занимава  Инспекторатът към Висшия съдебен съвет...

Да припомним как започна историята: миналата седмица стана известно определението на Софийския апелативен съд, с който австралиецът Джок Полфрийман, осъден на 20 години затвор за убийството на студента Андрей Монов и опит за убийство на още един младеж, беше пуснат предсрочно от затвора. Съдебният състав, освободил Полфрийман, се състои от трима души: Калин Калпакчиев, Весислава Иванова и Виолета Магдалинчева (дъщеря на представляващия ВСС Боян Магдалинчев). В осем страници мотиви те обясняват защо смятат, че Полфрийман заслужава да бъде пуснат предсрочно.

Истината е, че институтът на условното предсрочно освобождаване (УПО) се ползва ежедневно. Всеки ден от затвора по-рано излизат осъдени за престъпления - включително рецидивисти, включително изнасилвачи на деца (доколко те са поправими могат да кажат специалистите). Но всички те имат правото да поискат предсрочно освобождение. Правомощие на съда пък е да прецени дали са го заслужили. Делата по искания за УПО са десетки всеки месец и се водят в цялата страна. Никога досега обаче не се е стигало до такава истерия. Нито пък до наистина недопустими персонални обиди и искания за уволнения на съдиите, които са се произнасяли по тези дела.

В случая "Полфрийман" първоначално спорът тръгна между юристите - заради остатъка от неизтърпяното наказание на австралиеца, който е повече от 6 години и е необичайно дълъг (макар че впоследствие стана ясно, че практиката познава и други такива прецеденти).

Много бързо обаче в чисто професионалния дебат за целите на наказанието, за съотнасянето му към тежестта на престъплението и за неговата справедливост, влязоха чисто "уличните" аргументи, популизмът и откровеното заиграване със страховете и незнанието на хората.  Заговори се за възмездие, че дори и за връщане на смъртното наказание. И се стигна до напълно ненормалното политизиране на казуса: за часове куп политически фактори, включително такива с претенции да са юристи, се заеха да превърнат един чисто правен казус в предизборен цирк. Забълваха покани за митинги, заваляха дежурните обещания за (поредната) промяна в законодателството, заредиха се обвинения към съда.

Междувременно се случи нещо, за което малцина се усетиха: в част от медиите беше тиражирана една откровена измислица - че третият съдия от състава, Виолета Магдалинчева, е била на "особено мнение" за решението по казуса "Полфрийман". При все, че за такова особено мнение няма нито ред, нито дума както в официално публикуваното определение на съда, така и в протокола от заседанието. Но пък така критиката срещу съдебния състав се насочи основно срещу съдиите Калпакчиев и Иванова, чиито имена се свързват със Съюза на съдиите в България (една твърде недолюбвана, най-вече заради острите си реакции срещу всеки опит за политическо "обяздване" на съдилищата, организация). Така някак, без да се усетим, вместо за Полфрийман и за това дали той наистина се е поправил в затвора, за начина, по който едно такова поправяне по принцип се установява и доказва или за липсващата наказателна политика на държавата, изведнъж се заговори за ... Калпакчиев, Съюза на съдиите в България, за "Америка за България", за соросоиди и грантаджии, за "прочистване" на системата...

И ако за гражданите това може да не направи впечатление, ако за тях всяко мнение, дори и най-неправилното, е простимо, защото те не са юристи и не са длъжни да познават нито теорията, нито практиката в наказателното право ( а това в още по-голяма степен важи за близките на убитото момче, чиято болка е разбираема и човешка), то намесата на органите на съдебната власт в този етап на развихрилия се скандал би следвало да стъпва изцяло на професионални аргументи. Но не би.

Първо съдийската колегия на ВСС, вместо да защити съдиите от наистина недопустимите лични нападки и откровени обиди срещу тях, препрати случая към Инспектората - за проверка на... съдиите. И ни в клин, ни в ръкав, излезе с позиция, в която изрази "безпокойство от ескалиращото напрежение" и съпричастност към болката на близките на убития Андрей Монов, като едновременно с това обяви, че "споделя тяхното усещане за нарушен баланс между правото и справедливостта". Доколко ВСС има правото да дава каквито и да било оценки за правилността или "баланса" в един съдебен акт дори няма нужда да се коментира...

Като за капак с летящ старт в казуса влетя и прокуратурата. Която поиска възобновяване на делото по искането за предсрочно освобождаване на Полфрийман и спиране на изпълнението на предходното определение на съда, с което той бе освободен. С два основни мотива: че австралиецът е бил пуснат от незаконен състав на съда и с грешен съдебен акт - с определение, вместо с решение.

Доколко са състоятелни тези мотиви тепърва ще каже ВКС. Юристи обаче вече коментират,  че върховните магистрати имат основания да отхвърлят искането на прокуратурата. Най-малкото, защото преобладаващото число съдебни произнасяния по този вид дела се извършват с определения, а не с решения, както прокуратурата твърди за единствено правилно. А е и твърде спорно дали може да се търси довод за "незаконен състав" в професионалните връзки между съдии и Българския хелзингски комитет, още повече, че той дори не е страна по делото.

Какво (и кога) ще се случи във Върховния касационен съд все още никой не може да прогнозира.

Неясно е и дали ще се стигне до изменение в закона. Макар че ще е по-добре политиците да се озаптят и да спрат да преправят НК "на коляно", защото и този скандал е резултат от техните "волни съчинения" върху наказателната политика на държавата (институтът на условното предсрочно освобождаване бе променен за последно съвсем наскоро - през 2017-та, пак набързо и пак по конкретен повод). Пък и, както казва доц д-р Ива Пушкарова, която е признат авторитет в областта на наказателното право: "В актуалния състав на Народното събрание и прилежащите субекти, ангажирани със законотворческа дейност, няма нито един с достатъчна компетентност дори да доближи Наказателния кодекс. Така че, по възможност, нека не се занимават с този закон, защото в техния случай това е общественоопасно".

Инак - от всичко, което се случи и което очевидно тепърва ще се случва около скандала покрай предсрочното освобождаване на Полфрийман, вече има една много важна последица, за която никой не говори. И тя е, че в бъдеще все повече съдии ще мислят най-напред не за правото, а за това какви ще са последиците от решенията им първо за тях самите: как ще ги оценяват медиите или политическите и икономически елити, каква кал ще им се наложи да изгазят,  как евентуалните обиди и откровени гаври с тях ще се отразят на децата им... И вероятно, за да не си усложняват живота,  просто ще се отказват да се произнасят различно от това, което диктува "общественото мнение", без значение доколко погрешно може да е то.

А тежко на онези, които ще очакват справедливост от предпазливи, или направо уплашени съдии...

Facebook logo
Бъдете с нас и във