Нашенските правни абсурди изправят Европа на нокти

Една от основните теми, която беше нищена в цялото медийното пространство през изминалата седмица беше тази за резила на българската прокуратура на европейска сцена.

 

Както „Банкеръ“ отбеляза в публикацията си „Съдът в Люксембург шамароса българската прокуратура“ , държавното ни обвинение се озова на крачка от своя пред пълен, но затова пък безапелационен провал.

След като за пореден път

страната ни се "прослави"

с куцото си правосъдие след като Съдът на Европейския съюз реши, че Европейска заповед за арест у нас се издава по начин, който противоречи на европейските закони, започна голямото „шетане“ по коридорите на нашенските правоохранителни институции.

По-малко от 24 часа след решението на Съда на Европейския съюз, министърът на правосъдието Десислава Ахладова беше принудена да свиква спешно работна група с представители на съдебната власт, Висшия адвокатски съвет и академичната общност, за да бъдат обсъдени спешни промени в законодателството,  така че страната ни да може да отговори на поставения въпрос в Решението на съда в Люксембург за регламентиране на съдебен контрол върху издаваните от прокуратурата на България европейски заповеди за арест (ЕЗА).

А от правосъдното министерство съобщиха, че се очаква в най-кратък срок да стане ясно какви допълнителни процедури ще бъдат предвидени в българското законодателство, за да бъде то в синхрон с правото на Европейския съюз.

И тъй като тази тема ще продължава

да пари под краката на нашенските законотворци

още доста дълго време, решихме да потърсим за по-обстоен анализ един от специалистите в тази област – адвокатът от Софийската адвокатска колегия - Детелина Костадинова.

Специално за „Банкеръ“  тя предостави не просто коментар на конкретния казус, но и открехна завесата пред купищата проблеми, за които отдавна юристите у нас говорят. Именно за това, че у нас прокуратурата от години нарушава презумпцията за невиновност, за липсата на персонална отговорност на обвинителите, която на практика доведе до истински произвол, който се осъществява от органите на досъдебното производство и заради който държавата ни е осъдена не един и два пъти.

Ето какво казва по всички тези въпроси адвокат Детелина Костадинова в своя изключително любопитен анализ.

Според нея, Решението по дело C‑648/20 PPU, постановено от Съда на Европейския Съюз, засяга

един първоначален етап от наказателното производство,

безспорно изключително репресивен, тъй като става дума за ограничава свободата на българските граждани без съдебна санкция.

Адвокат Костадинова акцентира върху факта, че съдилищата в държавите членки на ЕС, имат традиции в правораздаването и устоявайки принципа за справедливост, съдът е счел, че следва да направи и преюдециалното запитване до Съда на Европейския Съюз.

„За съжаление все по-често ставаме свидетели на фактът, че българските граждани имат по-сериозни гаранции за защита на правата си  извън границите на Република България“, подчертава Костадинова.

И продължава: „В подкрепа на това твърдение,  освен горецитираното решение са и множеството съдебни актове с които държавата ни е осъдена за нарушения на ЕКПЧОС  от  Европейския съд за правата на човека в Страсбург.

В действителност звучи  крайно, но това е резултатът от действията на  българската държава с които  системно и последователно, години наред

лишава българският съд  от ролята му на главен субект на процеса, като

разширява  безконтролно правомощията на прокуратурата.

За съжаление, българските съдии работят под  постоянен натиск, породен от  предварителните обществени очаквания, формирани от прокуратурата,  напълно противоконституционно.

Проблемът е, че след като реализират своите акции, прокурорите  контролирано  предоставят селектирана информация, която е единствено в полза на обвинението, като разбира се така се нарушават редица права на обвиняемия, но за това си поведение прокуратурата до момента не е била санкционирана, тъй като законодателно е решен този въпрос, чрез така наречения функционален имунитет.

Въпреки, че нямат право публично да правят изявления, с  които да нарушават презумпцията за невиновност,

липсата на персонална отговорност

доведе до този произвол, осъществяван от органите на досъдебното производство.

Така на практика, след като задържат  едно лице, особено по   „знаково дело“ (като подобна дефиниция е изключително противоправна), прокурорите не се фокусират върху  събирането на годни доказателства, които да издържат в съдебната фаза,  а върху публичността и репресиите, чрез които реално предварително  налагат  наказания.

Аргументът на органите на досъдебното производство е, че всяка санкция, която ограничава правата на българските граждани в наказателния процес, се ревизира от съда.

В действителност обаче,  чрез промени в НПК, често пъти инициирани от прокуратурата, се предпоставя една задължителна репресия, тъй като

съдът е ограничен със законови разпоредби,  

които безусловно нарушават принципа за равенство на страните и дават превъзходство на прокуратурата.

Едно от тези ограничения се съдържа и в липсата на възможност за съдебна проверка, дали  са изпълнени минималните изисквания за призоваване на едно лице, преди бъде привлечено неприсъствено със служебен защитник и да се  постанови задържане до 72 часа. Тук  следва да се отбележи, че през 2017  г., се прие ново основание в чл. 63, ал. 4 от НПК, в което се предвижда, че ако обвиняемият е привлечен задочно,  задължително следва да се задържи.

Това на практика задължава съда да вземе мярка за неотклонение „Задържане под стража“, само заради това, че напълно  формално едно лице е привлечено към наказателна отговорност по задочната процедура.  Впоследствие дори и да се установи, че са допуснати нарушения от страна на органите на досъдебното производство във връзка с призоваването и уведомяването на лицето, то те не носят никаква персонална отговорност.   

Промените в НПК през последните години, не само че не са в духа на множеството решения на Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) с които се установява, че в Република България

липсва съдебен контрол при повдигане на  обвиненията,

обстоятелство, което сериозно нарушава правата на българските граждани, но българските законодатели стигнаха още по-далеч.

През 2017 г., Народното събрание прие  промени в чл.250 , ал.1, т.1 от НПК с които на практика, дори и в съдебната фаза, основната фаза на наказателния процес, макар и да липсва престъпление, съдът е лишен от възможността да  прекрати наказателното производство.

На практика, не само е ограничено правото да се търси съдебна, независима проверка при повдигане на обвинението още  в   първоначален етап, право което е гарантирано за всеки европейски гражданин, но дори и в съдебната фаза, след като години наред едно лице е имало качеството на обвиняем с всички съпътстващи репресии от това, се налага един дълъг период да е подсъдим,  дори и да не е извършено престъпление.

Това е абсолютно недопустимо, тъй като реално съдът се задължава от прокуратурата да приеме това обвинение,  въпреки че не се  съдържат доказателства за престъпно деяние.

В последните години, реално увеличавайки правомощията на  прокуратурата, законодателят обезсмисли,  т.нар. съдебен контрол  не само в досъдебната фаза, но най-скандалното е, че тази възможност беше отнета  и в решаващата, съдебна  фаза от наказателното производство.

Правният абсурд е,  

че чрез законодателен способ, реално прокуратурата се явява по-висш субект от съда, тъй като го задължава да разглежда делото независимо от своето вътрешно убеждение и доказателствата. Това разбира се противоречи на редица принципи, като справедливост, състезателност равенство, като тук за прокуратурата важи  известната мисъл  на  Джордж Оруел, а именно „Всички са равни, но някои са по-равни от другите“.

Последствие от гореописаните законови разпоредби е възможността, да се налагат най-различни мерки за процесуална принуда, като естествено  най-популярната е „Задържане под стража“, но има много други,  които  често могат да повлияят изключително тежко върху нормалният живот на едно лице, което дори и след години да бъде оправдано,  тежките вреди от  репресиите, които са му били наложени, не могат да бъдат възстановени.

Тук следва да се отбележи, че извън мерките за процесуална принуда предвидени в НПК, прокуратурата има правомощие въз основа на ЗСВ да ангажира различни институции, като най-често при „знакови дела“, естествено се  сезира НАП и КПКОНПИ.

В зависимост от конкретния интерес на прокуратурата по делото, натискът както върху обвиняемото лице, така и върху екипът извършващ ревизията, варира. Най-шокиращото е, че подобни ревизии се назначават от прокуратурата дори и на лица, които са  в следствения арест, като се изисква от тях да представят обяснения и документи във връзка с данъчното производство, например банкови извлечения, нотариални актове и т.н.

Мога да оприлича

подобен процес с инквизиция,

тъй като едно лице, което с месеци се намира в сграда с контролиран пропускателен режим, което дори няма право да ползва мобилен телефон или интернет е в обективна невъзможност  в определен срок, да представи финансови документи, които биха послужили на проверяващият екип. Не са малко случаите, когато данъчни служители посещават следствените арести и връчват документи, като задържаният реално няма възможност да се свърже и консултира с адвокат и под натиск подписва всичко, а в случай че откаже със свидетели   документите се  връчват при отказ.

Налице е практика, при която от данъчните служители се изисква   налагането на запори и възбрани,  което реално обрича обвиняемия на гражданска смърт.

Всеки  би могъл да си  представи,  какво означава   да му бъдат блокирани  сметките и имотите,  като е поставен в невъзможност да посреща ежедневните си нужди.

Тук най-ясно проличава

симбиозата между данъчните служби и прокуратурата,

тъй като ако в досъдебното производство е налице максимален срок от една година и шест месеца за ограничаване на  правата на обвиняемия, то в данъчната процедура реално това може да  продължи с години.

Разбира се един безкраен запор може да бъде наложен и от КПКОНПИ, която е  другата  репресивна машина, която прокуратурата също паралелно сезира  и която с години може, да води дела  ограничавайки в максимална степен правата на обвиняемия.

Интересното е,  че КПКОНПИ е освободена от всякакви държавни такси и както при прокуратурата липсва каквато и да било персонална отговорност  в случай, че не  бъдат уважени исковете предявени срещу  обвиняемия.  

Българските граждани  разчитат, че в разумни  срокове ще получат справедлив съдебен процес, каквито са основните принципи и на Европейската конвенция за правата на човека, като съгласно българският НПК, досъдебното производство има

само и единствено подготвителен характер,

което означава, че в някакви  разумни, нормални срокове, следва да се внесе делото  за разглеждане  от съда.

За съжаление и тук могат да се посочат редица примери при които прокуратурата отново защитена от своя функционален имунитет, може да бави едно дело с години,  лишавайки  лицето от  правото на активна защита в  публичния процес  на съдебната  фаза.

Това отново беше  бетонирано през 2017 г., чрез законова промяна в чл.368 от НПК, като съдът отново бе лишен от възможността да санкционира бездействието на прокуратурата, като прекрати делото в случай, че от повдигане на обвинението са изминали повече от две години.

През 2017 г., се разреши на съда само да направи една констатация,  дали е налице  „неоправдано забавяне“ и да  определи срок за приключване на досъдебното производство. В случай, че наблюдаващият прокурор  не спази срокът,  който  е определен от съда, това не рефлектира по никакъв начин на самото производство. Не само, че не са предвидени каквито и да било санкции при неизпълнение на съдебното определение, но законодателят сам е посочил, че ако

прокуратурата отново не внесе обвинителен акт,  

обвиняемото лице може да  сезира съда за нов срок, като няма ограничения в броя на исканията, които може да отправя, което на практика означава, че досъдебното производство, може да продължи с години до изтичане на  абсолютната давност.

За съжаление основната дейност на прокуратурата, не е да повдига обвинение и да   събира годни доказателства,   а да репресира предварително българските граждани, без да има влязла в сила присъда с която  са признати за  виновни, като  това е в противоречие с всички конвенции, директиви, рамкови решения и решения на СЕС  и ЕСПЧ“.

Дали предстоящите "ремонти" на нашето законодателство ще отстранят всички тези безумия в нашенската „правораздавателна“ система, или отново ще се наложи час по час Европа "да ни дърпа ушите", е въпрос с много неизвестни.

А най-важният - дали настоящите ни управници  ще свикат извънредно заседание на Народното събрание (нещо, което по закон може да стане, ако има добра воля), за да решат всички тези въпроси, или просто ще се изхлузят по изпитания си маниер с протакането и баламосването на „партньорите“ от Европа, може дори да предизвика залагания (нали сме на полухазартна тема…).

И, както главният редактор на „Банкеръ“ Бистра Георгиева каза - залагам 100 към едно, че тази тема ще "виси" в небитието до следващия парламент. За да може сегашните нищоправци да минат в миманса на опозиционното бръщолевене…