Параграф22 Weekly

§22 Анализи

НОВИЯТ ГПК УЗАКОНИ СЪЗДАВАНЕТО НА... И. Д. СЪДИЛИЩА

Доживяхме съмнителното щастие да се поздравим с чисто нов Гражданскопроцесуален кодекс (ГПК)! Този изключително важен закон бе обнародван в Държавен вестник, бр. 59 от 20 юли 2007 г., но дългоочакваната радост от приключването на реформата в гражданското правораздаване бе отложена за неопределено време. И то по вина на депутатите от управляващото мнозинство, защото между първо и второ четене те до такава степен редактираха проекта за нов ГПК, че днес никой няма реална представа чии интереси са обслужвали народните представители: на своите избиратели, на партийните си спонсори или на държавните и частните монополи.
Безспорно един от най-големите законодателни абсурди в най-новата ни история е случката с т. нар. трудови дела, призвани да възмездят работниците и служителите, ощетени или изхвърлени на улицата от своите работодатели. Преди около едно десетилетие - в името на справедливостта, законодателят реши тези дела да се гледат на три инстанции: от районен съд, от окръжен съд и от Върховния касационен съд (ВКС). Преди четири-пет години ръководството на ВКС за пръв път изплака, че институцията е затлачена с подобен тип производства, а тогавашното управляващо мнозинство на НДСВ и ДПС обеща с новия Гражданскопроцесуален кодекс (ГПК) този проблем да бъде решен.
В края на юни 2007 г. жълтите и лилавите, този път мощно подкрепяни от червената столетница, най-сетне откриха спасителния изход: всички залежали трудови дела (в момента техният брой само във ВКС е около 6000), плюс всички трудови дела, образувани до влизането на новия ГПК в сила, ще бъдат решавани на трета инстанция от апелативните съдилища в София, Пловдив, Варна, Бургас и Велико Търново. А след това нещата се връщат в обичайното русло и... последната дума отново ще има Върховният касационен съд.
Реакцията на петимата председатели
на апелативни съдилища бе мигновена и очаквана. Разбрали за предстоящата нормативна тесла от свои си източници в парламента, те мигом сътвориха протестно писмо, което изпратиха до Народното събрание и в което бяха описани няколко предстоящи... батака. Като например: всички трудови дела, образувани във ВКС и насрочени за решаване до края на годината, да бъдат прекратени и образувани наново в апелативните съдилища. Това ще наложи допълнително призоваване на страните, а в бюджетите на апелативните съдилища за 2007 г. (за разлика от бюджета на ВКС) подобни разходи не са предвидени.
Освен това въвеждането на подобна процедура ще наруши процесуалните права на страните по трудовите дела. Преобладаващият брой дела във ВКС са насрочени с призоваване на страните чрез Държавен вестник, който не се продава по сергиите, и никой не е длъжен редовно да си го купува, за да следи за коя дата е насрочено делото му. По този начин някоя страна може да не се яви пред апелативния съд и да го загуби, защото е бил лишен от правото да участва в процеса, категорични са в писмото си до парламента шефовете на петте апелативни съдилища.
На 4 юли шефът на правната комисия към Висшия съдебен съвет - заместник главният прокурор Христо Манчев, обяви, че в подкрепа на протестиращите апелативни съдии е било изпратено становище до парламентарната Комисия по правни въпроси.
Вместо обаче да се вслуша в гласа на колективния разум, председателят на ВКС Иван Григоров тутакси скочи и... откри сред членовете на ВСС предатели, които забиват нож в гърба на Върховния касационен съд.
След еднодневни препирни по медиите на 6 юли депутатите от управляващото мнозинство приеха на второ четене новия ГПК. Две седмици по-късно - на 20 юли, нормативният акт бе обнародван в Държавен вестник и... абсурдът стана. Скандалната разпоредба на параграф 2, ал.4 от преходните и заключителните разпоредби на ГПК, разтоварващ ВКС от всички забатачени трудови дела, влезе в сила от 23 юли (понеделник), докато масовото прилагане на целия кодекс започва чак от... 1 март 2008 година.
С други думи, коалиционните партньори могат да бъдат горди, че днес
България е единствената държава в света
която си има... и. д. касационни съдилища. Или още по-образно казано - оттук нататък всяко следващо управляващо мнозинство може да прекроява българските закони в полза на една или друга част от висшата съдебна номенклатура. Защото с новия ГПК шестица от тотото удариха магистратите във Върховния касационен съд, които се занимават с трудовите спорове. Утре същото щастие може споходи върховните слуги на Темида от Наказателната колегия на същия този ВКС. А пък вдругиден някой може да реши, че битката с безумните постановления на правителството не трябва да стига чак до петчленен състав Върховния административен съд (ВАС), след което временно да ги възложи за решаване на някой конкретен окръжен административен съд.
Всъщност, ако човек потъне в дебрите на новия ГПК, със сигурност ще си помисли, че спонсори на неговите автори не са били българската държава и Брюксел (които чрез няколко съвместни проекта, съфинансирани по програма ФАР на Европейския съюз, са похарчили за писането на новия Гражданскопроцесуален кодекс общо около 500 000 евро), а... електроразпределителните и топлофикационните монополисти, независимо от това, дали те са общинска, държавна или частна собственост.
Доказателство за това са текстовете, вмъкнати в ГПК между двете четения, според които от 1 март 2008 г. нататък т. нар.
ЕРП-та и топлофикациите ще могат да искат издаване на заповеди
за вземанията си по съкратената процедура. Тоест - само въз основа на някакви си хартийки (каквито в процесуално отношение представляват извлеченията от сметките на абонатите) съответните районни съдилища и частни съдебни изпълнители вече са принудени да налагат запори на всички потребители, които в очите на споменатите монополисти са некоректни платци.
Достатъчно е човек да прочете само чл.400, ал.1 от новия ГПК, за да разбере за какво точно става дума: Налагането на запор се извършва незабавно от съдебния изпълнител, по искане на молителя (т.е. на електроснабдителните и топлофикационните монополисти), като на ответника се връчва съобщение (за запор, естествено - бел. ред.) вместо призовка за доброволно изпълнение.
За никого не е тайна, че нормалното съществуване на България като пълноправен член на ЕС е обвързано с перфектното познаване на десетки и стотици закони, регламенти и директиви, действащи в ЕС поне от десетина години. Част от тях влязоха във вътрешното законодателство по време на предприсъединителния процес, адаптирани по подходящ начин. Друга част бяха преписани в буквалния смисъл на думата, а трета - просто... трайно изпаднаха от полезрението на нашенските реформатори.
Един от буквално взетите и механично привнесени принципи на Европейския съюз е този за
правораздаването в разумни срокове
Според неговите идеолози това е възможно само ако са налице три обстоятелства: ясни и постоянно действащи закони; добре изградени и обезпечени съответни органи (съд, прокуратура, полиция и т. н.); честни и висококвалифицирани магистрати и полицаи.
В България обаче от 18 години насам ясни и постоянно действащи закони няма. Така наречените съответни органи нито са добре изградени, нито са обезпечени с пари, сграден фонд и компютри. А пък честните и висококвалифицирани магистрати и полицаи, колкото и много да са те, изглеждат като капка в морето от посредственост (меко казано).
Тъкмо поради тези причини специално в ГПК въпросът с правораздаването в разумни срокове е решен... радикално: депутатите от управляващото мнозинство са съкратили процесуалните срокове до такава степен, че донякъде са реанимирали отдавна забравеното концентрационно начало в гражданския процес. Казано с думи прости, това означава, че ако до определен етап от дадено дело страните не представят пред съда всички свои доказателства, по-нататък те нямат право да ги използват.
В интерес на истината, в чл.147 т.1 от ГПК законодателят е направил едно много важно уточнение: До приключване на съдебното дирене страните могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят своевременно.
На второ четене обаче положението изглежда доста тревожно, защото единственият, който преценява дали узнаването, посочването и представянето на новите обстоятелства и доказателства не е било своевременно по обективни причини, е... съдът. А той, както много добре е известно, все по-често и по-често играе само според тоягата на по-силния.
Другият голям успех на новия ГПК е деликатното
реанимиране и на служебното начало
След демократичните промени у нас законодателят реши, че гражданският процес трябва да е открито състезание. Тоест - събирането на доказателствата е грижа единствено на страните по делото, съдът е безпристрастен арбитър, който въобще не се меси в спора, а печели онзи, който е по-добър и по-подготвен в професионално отношение.
Наистина, в сравнение с първоначалния проект, окончателният вариант на чл.145, ал.1 от новия Гражданскопроцесуален кодекс ограничава възможностите съдът да влияе върху крайния изход на делата, но само донякъде. След като ГПК влезе в сила на 1 март 2008 г., съдът само ще указва на страните дали е необходимо те да допълнят и конкретизират твърденията си и какви са противоречията в тезите им, които трябва да бъдат отстранени. А това е далеч по-приемливо от правомощията на магистратите, записани в проекта само допреди един месец: съдът трябваше да насочва страните как да конкретизират твърденията си и по какъв начин да ги докажат; трябваше да ги съветва дали да си наемат адвокат, или да разчитат на себе си; трябваше да ги учи по какъв начин да изложат становищата си, дали да предприемат едно или друго процесуално действие и т. н.
По принцип е хубаво, че по отношение на служебното начало здравият разум все пак надделя. Лошото е, че това се случи едва в последния момент, и то главно под натиска на съдебната гилдия, медиите и адвокатското съсловие. Ето защо никой не бива да се учудва, че след половин-една година БСП, НДСВ и ДПС измислят някаква много обективна причина и отново тръгнат да превръщат съда в главно действащо лице не само в гражданския процес, но и в наказателния такъв.
Поводът за тази изключително неприятна прогноза се крие не само в насила редактирания текст на чл.145, ал.1 от ГПК, но и в разпоредбата на чл.280, ал.1 от кодекса, която гласи: На касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуален въпрос, който е:
1. решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд;
2. решаван противоречиво от съдилищата;
3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Оттук нататък работата е ясна.
Практика на ВКС, която да е задължителна за всички съдилища в България, не съществува. Открай време едни и същи дела, по които са приложени едни и същи доказателства, се решавани по най-различни начини. И накрая, от 10 ноември 1989 г., когато бе свален тоталитарният комунистически режим, нито едно съдебно дело не е било от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Не за друго, а защото всяка управляваща политическа сила е ремонтирала нормативната уредба така, както на нея й е било изгодно.
Така че след 1 март 2008 г., когато новият ГПК ще влезе в сила, не писаният закон и европейският принцип за равен достъп до правосъдие, а магистратите от Върховния касационен съд и техните колеги от апелативните и окръжните съдилища ще решават кои дела подлежат на касационна жалба и кои не подлежат. А това е също толкова абсурдно, колкото и историята със забатачените трудови дела, за чието решаване петте апелативни съдилища бяха обявени за и. д. касационна инстанция.

Facebook logo
Бъдете с нас и във