Параграф22 Weekly

§22 Анализи

Полицията: хем бита, хем...

С годините нашенският полицай се превърна в плаха мома. Как се случи това донякъде обяснява една любопитна случка отпреди 13 години. Преди да стане център на вниманието на съда в Страсбург, главният герой в нея - българският гражданин г-н Цеко Асенов Цеков, е обикновен ром от Видин.
В повратната за него жежка нощ на 26 срещу 27 август през далечната 1996 г. г-н Цеко и приятелят му Марин се подрусват върху капрата на каруцата, пълна с крадена царевица. Над околовръстното на Видин звездите са облещили големи очи, а ромските души предвкусват пиршество с качамак. Ако не даваш на душата, тя си тръгва, вярват ромите...
Млечният път обаче изведнъж се отдръпва и избледнява в момента, когато каруцата на г-н Цеко се озовава на кръстовището. Там светлее полицейска ладичка с буркан на покрива. От отворените й прозорци се точи дим от цигарите на двамата полицаи от патрула.
Минавайки край тях, г-н Цеко и Марин срамежливо обръщат глави в обратната посока и им се ще да са по-близо до звездите, нежели да пресичат това кръстовище. И има защо - патрулиращите им дават знак да спрат за проверка на самоличността.
В мислите на Марин обаче качамакът вече вдига пара и той шибва кобилата с камшик, каруцата се стрелва в тъмнината.
Седемдесет и петте коня на ладичката се юрват след ромската кобилка. Сержантите цепят мрака с викове полиция, спри. Неравностойната гонка се премества върху тясно черно пътче между нивите. Отпред - каруцата с царевица, с г-н Цеко и Марин, отзад - полицейската лада с включени буркан и дълги фарове.
Отгоре звездите с нямо любопитство наблюдават как каруцата с мръсен галоп криволичи из нивята, следвана от униформения автомобил. Но превозното средство с мощ една конска сила запазва преднината си поради факта, че пътят е толкова тесен, че и две мравки трудно ще се разминат, камо ли автомобилът да изпревари. И така повече от километър...
Как ли е щяло да свърши среднощното състезание, никой не знае. Вбесени от несправедливостта, полицаите вадят пищови и стрелят два пъти във въздуха, за да озаптят препускащата каруца. Тя обаче не спира, ръсейки едри мамули на завоите. Тогава полицаите гръмнали четири пъти по колелетата на ромската колесница.
Тук е и моментът, който променя съдбата на г-н Цеко и го извежда от околовръстното видинско шосе в страсбургска орбита. Един от стоп-патроните, с които стрелят полицаите ,попада в гърба му. Това сякаш му дава допълнителна скорост. Каруцата продължава да се носи вихрено. Но съдбата си знае своето - изпречва се овраг, който се оказва непреодолим за летящата каруца, и гонката свърша. Г-н Цеко се опитва да се съпротивлява на органа на реда, но пада от колесницата и го закопчават с белезници. След това директно го откарват в болницата, където претърпява хирургическа интервенция. От гърба му е извадено раздробеното пластмасово тяло и няколко оловни късчета от стоп-патрона. Ромът е изписан след няколко дни, а полицията не повдига наказателно производство.
Районната прокуратура в Плевен обаче започва предварително следствие. Не срещу г-н Цеко (!), а срещу двамата полицаи - негови преследвачи. На 23 септември същата година обаче военният прокурор издава постановление за липса на състав на престъпление. Намесата на полицаите е законосъобразна, съгласно разпоредбите на чл. 42 от Закона за националната полиция (тогава). Той позволява използването на огнестрелно оръжие като крайна мярка по време на ареста на лице, заподозряно в извършването на престъпление, особено ако преди това то е било и предупредено.

Описаното дотук - разбира се, с голямо уважение към обективността на фактологията - е част от съдебното решение на Европейския съд по правата на човека в Страсбург по делото Цеков срещу България. А пътят на това дело дотам всъщност дава отговор и на въпроса, зададен още в самото начало - как българската полиция се превърна в подобие на цивреща жена, изяла поредния пердах от пияния си мъж.
Адвокатът на жалбоподателя Цеко пуска жалба срещу постановлението на прокуратурата, като твърди, че огнестрелното оръжие не е използвано според повелята на закона. Цеко обаче не знае умора и стига до главния прокурор, който в края на краищата отсича, че в случая използването на оръжието е оправдано.
В началото на следващата година Цеко подава в Районен съд -Видин, искова молба за обезщетение във връзка с вредите, нанесени му от действията на силите на реда, за които твърди, че са незаконни. С решение от 16 юли 1997 г. съдът отхвърля претенцията на Цеков.
Той обаче обжалва пред районния съд, изтъквайки, от една страна, че не става дума за арест, извършен вследствие на престъпление, тъй като полицаите не са знаели за извършената кражба на царевица, а просто са искали да проверят самоличността им. От друга страна, сочи Цеков, използването на оръжието не е премерено действие, извършено като крайна мярка.
Районният съд обаче потвърждава предишното си решение. Адвокатът на Цеков подава касационна жалба, позовавайки се на чл.2 от Конвенцията. ВКС отхвърля и тази жалба.
И тогава иде ред на съда в Страсбург, който образува дело по жалба №45500/99 срещу Република България на основание на вече бившия чл.25 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията)... В жалбата си Цеков твърди, че е ранен с куршум от полицай, което представлява нарушение на чл.2 и 3 на Конвенцията. Предвид същите разпоредби той твърди, че не е водено ефективно следствие и Ответната държава не е спазила задължението си да защитава правото на живот и физическа цялост със специално предвидената за тази цел разпоредба, се казва в документа, изготвен от адвоката.
От подробното решение от заседанието на този съд става ясно, че европейските магистрати разнищват всички текстове от родното ни право, които третират използването на огнестрелно оръжие от органите на реда. Това се прави методично и аналитично, с подробно изчитане и коментар на съществуващите по това време закони - за националната полиция, Закона за МВР, Наказателния кодекс, Наказателно-процесуалния кодекс, Закона за отговорността на държавата за вреди, нанесени на граждани... И, разбира се, опира до разпоредбите на международното право.
Съдът в крайна сметка отхвърля претенциите на Цеков за нарушение на чл.2 от Конвенцията и приема, че няма нарушение. Не така обаче тълкува връзката на случая чл.3, който казва: Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.
Европейският съд констатира със загриженост, че релевантните разпоредби на закона за националната полиция позволяват използването на огнестрелно оръжие от силите на реда при арестуването на дадено лице, без да се отчита сериозността на престъплението, което предполагаемо лицето е извършило, нито опасността, която то представлява... Съдът констатира, че по време на настъпването на фактите вътрешното право не регламентира ситуациите, при които вредите се нанасят с цел да доведат до правомерно арестуване, пише в решението. Оттук и страсбургските магистрати правят извода, че съществуващата в момента, когато се е разиграл екшънът, правна рамка в България, регламентираща използването на огнестрелно оръжие от полицията, е била съвсем недостатъчна, за да защитава лицата от неправомерно посегателство над тяхната физическа неприкосновеност... Полицаите са използвали сила, която не е била стриктно необходима, следователно има нарушение на чл.3 от конвенцията. Освен това приема, че следствието не е било задълбочено и ефикасно, което също е нарушение на конвенцията...
Така се стига до простата крайна сметка - откраднатата от г-н Цеко царевица му носи 7000 евро за нанесените му неимуществени вреди, 2500 евро за направените съдебни разноски, които държавата също трябва да извади от джоба си. А на двамата видински полицаи, дръзнали да стрелят със стоп-патрони, им остава успокоението, че им се е разминало дело във военна прокуратура. Нищо друго.
След тази поучителна история нека хвърлим поглед върху днешната вътрешна правова рамка, която описва при какви обстоятелства полицията може да използва оръжие. Те са регламентирани в чл.72 от Закона за МВР. Според него полицията може да използва физическа сила и помощни средства, само ако те не могат да бъдат осъществени по друг начин при противодействие, отказ на разпореждане, задържане с неподчинение и съпротива и т.н.
Там са описани и помощните средства: белезници, усмирителни ризи, каучукови, пластмасови, щурмови и електрошокови палки и прибори; химически вещества, утвърдени от министъра на здравеопазването; служебни животни - кучета и коне; халосни патрони, патрони с гумени, пластмасови и шокови куршуми; устройства за принудително спиране на превозни средства; устройства за отваряне на помещения, светлинни и звукови устройства с отвличащо въздействие; водометни и въздухоструйни машини; бронирани машини и вертолети.
А чл.73 описва кога се използват физическа сила и помощни средства, като се подчертава, че това става след предупреждение, с изключение на внезапно нападение. Посочва се също, че използването им се съобразява с конкретната обстановка, характера на нарушението и личността на нарушителя. Алинея 3 на чл.73 е категорична: При използването на физическа сила и помощни средства полицейските органи са длъжни по възможност да пазят здравето и да вземат всички мерки за опазване живота на лицата, срещу които са насочени.
Член 74 от ЗМВР съответно уточнява кога се употребява оръжие като крайна мярка - при въоръжено нападение или заплаха с огнестрелно оръжие, след предупреждение при задържане на лице, извършило престъпление, и ако то бяга и оказва съпротива. Оръжие може да се употребява и без предупреждение, но само при охрана на държавната граница, уточнява законът. И при това и описаните по-горе обстоятелства полицаите също са длъжни по възможност да пазят живота на противника си, посочва ЗМВР.
От текста на този основен за дейността на полицията закон излиза, че априори родните ченгета са в незавидно положение. Най-напред по силата на чл.72 в пистолетите си те са заредили гумени, пластмасови и шокови куршуми, известни като стоп-патрони, а едва след тях - бойни. И преди да се решат да гърмят със стоп-патрони, те трябва да преценят конкретната обстановка, личността на престъпника, после да го предупредят, след което много да внимават да не го наранят лошо. Ситуацията се влошава особено много при въоръжено нападение срещу полицаи - редът на използването на оръжие е пак същият - пластмасов куршум, предупреждение и ако бързо е изстрелял наличните стоп-патрони, вече може да отвърне на огъня с бойни. Е, ако е и все още жив.
Дори и да е извадил късмет при тези обстоятелства, които пазят живота на престъпника, но не и неговия, участвалият в престрелка полицай трябва да пише подробен доклад кога и защо е използвал служебното оръжие. Ако е изтеглил от ръката на съдбата късата клечка и бандитът хвърли топа - което ще е цяло чудо предвид грижовността на закона - го очаква влачене из коридорите на военна прокуратура и съда. А най-вероятно за капак случаят ще стигне и до Страсбург, за да се възцари иронията на съдбата и правото на човека, макар и престъпник.
Последният случай с престрелката край Своге тези дни е пример за това, как в старанието си да лавират между Конвенцията за защита правата на човека и строгите разпоредби на международното право нашенските законотворци са се погрижили за защитата на правонарушителите, но не и на полицаите. Със сигурност, ако, дай Боже, полицаят Любомир Митов прескочи трапа, ще изпише кофа мастило, за да обяснява как е извадил пищова си и кога е предупредил въоръжения бандит. Защото това е изискването на закона.
Незавидна, макар и по-добра, бе съдбата на онези бедни ченгета от Русе, които още помнят как през декември 2007 г. ядоха здрав лобут от тълпа пияни роми сватбари. И тези пазители на реда стреляха предупредително във въздуха със стоп-патрони, но това озвери съвсем сватбарите и в крайна сметка полицаите се озоваха в болница с травми, натъртвания и повърхностни рани. Срещу тях веднага беше разпоредена дисциплинарна проверка за правомерността и законосъобразността на действията им, отделно беше информирана и Варненската военноокръжна прокуратура, която тутакси започна разследване. На полицаите така и не им мина през акъла да пишат жалба след жалба до която инстанция им скимне и да стигнат най-накрая до Европейския съд за правата на човека в Страсбург. Там със сигурност биха дали добра цена на понесените от тях вреди.
Драмата на тези и на други полицаи обаче е, че в името на законите и държавата те са се лишили от собствените си права. И, изглежда, на държавата много-много не й пука от това...

Facebook logo
Бъдете с нас и във