Параграф22 Weekly

Константин Пенчев, омбудсман на Република България

Политиците трябва да разберат, че управляват държава

Константин Пенчев е възпитаник на Юридическия факултет на Софийския университет. Има богата професионална биография като съдия и адвокат. Той е и един от учредителите на Национално движение Симеон Втори (НДСВ), от което през 2001 г. бе избран и за депутат в 39-ото Народно събрание. Това, с което Пенчев безспорно ще бъде запомнен обаче, е изграждането на системата от административни съдилища у нас, което стана именно под негово ръководство - докато той беше председател на Върховния административен съд в периода 2004-2010 година. Женен, има две деца.


 


Г-н Пенчев, преди седмица разказахме в "Параграф 22" за абсурдната ситуация, в която изпадат психичноболни граждани, които са излекувани, но са принудени да останат затворени в психиатричните клиники, защото нямат близки и дом, в който да се приберат. Съществува наредба, според която болниците трябва да ги изписват и да ги предават на социалните служби, но социалните служби отказват да ги приемат, защото наредбата не била съгласувана с тях и затова не я прилагали. Писахте за проблема до премиера, имате ли вече отговор?

- Ситуацията наистина е абсурдна, затова се и намесихме. Пък и от направените проверки в психиатричните болници видяхме, че там положението наистина е трагично. Проблемът не е само в оскъдните средства, защото тези болници са изцяло на държавна издръжка, за тях няма клинични пътеки, по които да се самофинансират. След трагедията в Лясковец отчетливо се открои и друг проблем - че нямаме регистър на психичноболните , от който да се види всеки един къде е бил лекуван, от какво, как, няма връзка между институциите. Много са въпросите, които трябва да се решават. В случая обаче говорим за наредба от 2010 г. и от същата тази година е това писмо, на което социалните служители се позовават, за да не я прилагат. А сега сме вече 2014 г. и никой не предприема нищо, за да реши този въпрос. Не се опитваме да посочваме виновни. Най-лесно е да кажем, че този или онзи е виновен, но това на практика няма да помогне никому.


Болният човек има нужда от помощ, той няма къде да отиде, няма семейна среда, ако бъде изписан и не си взима лекарствата, може да стане опасен. И за да не се стигне дотам, това е отговорност на държавата, не на едно или друго ведомство. Защото социалните служби на свой ред казват: добре, задължават ни да приемаме тези болни, но ние имаме определен брой места в специализираните домове. Те са винаги заети, на практика някой трябва да умре, за да дойде друг на негово място. И те са си прави - като пишеш в една наредба, че социалните поемат грижата за такъв човек, трябва да е ясно и известно как и къде ще стане това, с какви пари, с какъв капацитет, с какви хора - социални работници. Болният човек не се интересува от чий бюджет ще получи помощ - дали от този на социалното или на здравното министерство, той иска помощ от държавата. А за да я получи, е нужно да има държавна политика, това значи да се знае, ако има такъв случай кой и какво точно прави - първо, второ, трето...


А ако премиерът не вземе темата присърце? Пък сме и в навечерието на избори...

- Моята цел не е да поставям на премиера някакъв ултиматум или да му казвам какво точно трябва да направи. Аз само посочвам, че има проблем, който държавата трябва да реши по най-добрия начин, съобразно финансовите си възможности и капацитета на органите си. Но всъщност не психичноболните са истинският ни проблем, а че нямаме никакви политики. За нищо. Вижте например образованието, здравеопазването, съдебната система, демографската криза - това са все проблеми, които нямат цвят, те се решават с изграждането на държавни политики, които не трябва да се влияят от това кой е на власт в момента и коя сила доминира в правителството. А ние какво правим? Всеки следващ зачертава всичко отпреди него и започва отначало. Какво стана например със закона за предучилищното и училищното образование, за който имаше големи дебати? Той беше почти приет на второ четене, но дойдоха предсрочни избори и след тях се оказа, че всичко започва отначало. По време на дебатите тогавашната опозиция - сегашните управляващи, имаха много възражения по текстовете. Но сега мълчат. А през това време проблемите се трупат и с времето стават все по-дълбоки. Още се говори за работни групи, за обсъждания, почваме съвсем отначало. Кому е нужно това? Същото е положението и със закона за детето, който бе подложен на свръхпопулистка критика, той дори не влезе в миналия парламент. Но е нужен, защото там говорим за детско правосъдие, за режим на упражняване на родителски права и лични отношения при разделени семейства. Сега и бащите, и майките протестират и са прави, защото са ни остарели законите, не са съобразени със съвременните условия. Ама онзи закон не бил добър! Хубаво - тогава направете нов. А сега какво правим? Нищо. Няма закон, а проблемите си висят, хората протестират. Много родителски организации се обърнаха вече към мен с молба да съдействам, искат хората да бъдат чути. Писах на министър Клисарова, че при мен са идвали представители на тези организации, ако се прави някакъв проект - да ги имат предвид и да използват опита им. Нямам отговор и не знам дали са ги потърсили.


Като заговорихте за нуждата от държавна политика в ключови области, включително и по отношение на съдебната власт, какъв е Вашият коментар на това, което се случва там в момента? Гърмят скандали, хвърчат обвинения, дисциплинарни разследвания, отстраняват се знакови доскоро фигури? Какво е това разместване на пластове, реформа за добро ли е, или нещо друго?

- Ох, това е една много голяма тема! Не, това не е реформа. Съдебната реформа започна през 2003 г., когато се постигна консенсус между всички депутати за промяна в конституцията - тогава всички се съгласиха, че промени трябва да има, защото всички бяха пропищели от съдебната власт. Проблемът обаче е, че всеки, който поеме управлението, се опитва да овладее съдебната система за своите си нужди и тази борба не спира, тя продължава вече 25 години...


Говорим за политиците, нали?

- Разбира се, че за тях става дума. Вие питате какво се случва - ами нищо не се случва и в това е цялата трагедия! Няма реформа. Имаше опит за такава преди години, но в момента всичко е спряло, в пълен застой е. И това, което се случва, са просто обикновените скандали, които съпътстват тази съдебна власт вече 25 години. Ами спомнете си ги: ако сега говорим за Пенгезов и Ситнилски, преди говорихме за скандала в Приморско или за Красьо Черния. А Красьо Черния беше фактически разкрит от онова лоби, което в стария Висш съдебен съвет имаше превес и дърпаше конците. Затова видя в Красьо конкуренция - така всъщност се стигна до този скандал. Тази борба на лобита винаги е съществувала, откакто я има тази нова, "демократична" съдебна власт у нас. Най-лошото е, че в това тресавище потъват и младите кадри. Те влизат в съдилищата с конкурси, те са наистина подбрани, най-добрите в професията. Но когато влязат в системата, тя ги опорочава с лобизма и правилата, които е наложила вътре. Така младите разбират, че дали си добър, дали си пишеш делата както трябва, всъщност няма значение, това не е най-важното, ако искаш да израснеш в кариерата. От друга страна, след всичко, на което стават свидетели, хората извън системата също губят доверие в нея. Съдебната власт се крепи най-вече на доверието на хората, а в момента такова доверие няма. И каквото и да е послание да излезе от съдебната власт, то не се разбира и не се приема от хората. Само погледнете - първото, което всеки казва, когато загуби дело, защото няма как и двете страни да спечелят в един спор, всеки казва загубих, защото съдията е корумпиран. Очевидно е, че има проблем, голям проблем и е очевидно, че той трябва да се оправи...


С това всички сме съгласни. Въпросът е как ще се реши той?

- Това е една от най-сложните реформи, които трябва да се направят в държавата, тя трябва да се прави постепенно, но без да се спира. И с наистина много воля, с много политическа воля. Самата система не може да се реформира сама, колкото могат сами да се реформират учителите или лекарите - толкова това може да се очаква и от магистратите. Политиците трябва да разберат в крайна сметка, че управляват държава. Няма как да стане да оставят съдиите да се оправят сами - това е въпрос на политика, на законодателство, на пари, на приоритети. най-лошото е, че в този застой се деформират и младите кадри. Няма значение с какво ще се започне, но нещо трябва да се направи. А ние от 2009 г. не правим нищо, реформата просто спря. Вижте какво става - един съдебен инспектор не могат да изберат! Когато беше създаден инспекторатът към ВСС, спомняте ли си каква беше идеята тогава? Та този инспектор се избира с 2/3 мнозинство в парламента - няма друг такъв орган, за който да се иска такъв сериозен консенсус. Надеждата беше този инспекторат да сработи, да подпомогне реформата. Вместо това сега той се е приравнил на инспектората в Министерството на правосъдието - едни чиновници ходят и проверяват нещо, и какво от това? Не такава беше идеята при създаването му...


Казвате нужна е политическа воля, но политиците очевидно нямат интерес от независима съдебна власт, която да им диша във врата. И предпочитат да си е просто "тяхна"...

- Напротив. Ако имат поне малко разум, трябва да разберат, че всички те имат интерес от независима съдебна власт. Защото да, сега ще им е удобна, но утре няма да са пак на власт, утре ще са в опозиция. И тогава? Те ще станат жертви на същата тази "удобна" съдебна система, която сами са създали, защото тя просто ще се предложи на другите, на следващите управляващи. Същото е и с бизнеса - добре, ще си купи днес един съдия, но конкурентът ти утре ще му плати повече от теб и какво ще правиш тогава? Очевидно е, че за да работи една държава, да има нормална икономика, политика, на нея й е нужна силна и независима съдебна власт, една работеща и ефективна съдебна система. Това политиците го бяха разбрали, когато тръгнахме да правим реформата. После дойдоха други, които решиха, че ще им е по-лесно да я манипулират. И така вече два парламента никой не говори за реформа...


Реформа може да няма, но скандали дал Господ. Само че в това изобилие човек започва леко да се обърква кой е добрият и кой лошият. Според вас Ситнилски и Пенгезов "лоши" ли са, или са жертви на "лошите"?

- Не знам, все пак вече съм доста встрани от системата. Не мога, а и не искам да бъда съдник кой е от добрите и кой е от лошите. Но това, което виждам, оставя впечатлението, което такива послания създават сред обикновените хора. А то е, че няма добри. Това е най-тъжното: общото мнение, че няма добри и че всички са лоши...

Facebook logo
Бъдете с нас и във