Параграф22 Weekly

§22 Анализи

Правосъдие с примка на шията

Ахилесовите пети на съдебната реформа

Как ще се почувствате, ако, не дай Боже, сте жертва на престъпление и при първата ви среща със следователя, с прокурора или със съдията по делото всеки един от тях надлежно ви уведоми: Започвам работа по вашия случай, но имайте предвид, че действам с примка на шията!? След като косата ви настръхне, побият ви ледени тръпки, а коленете ви омекнат, може да попитате: Че каква ще е тая справедливост с примка на шията?.
Кошмарна сценка, която може и да не е играна в прокурорски кабинет или в съдебна зала, но прозвуча като клеймо от устата на висш магистрат. И всички, които я чуха, разбраха за какво става дума. Председателят на Върховния административен съд Константин Пенчев изненадващо призна пред колегите си от Висшия съдебен съвет какво мисли за съдебната ни система, след като кипна при избора на нов началник на Софийския градски съд. Покрай други подобни откровения като робуване на лобистки интереси и слугинаж на политически партии Пенчев издаде и кой сапунисва въжето, като запита риторично съдебните управници има ли някой сред тях, който да не знае за т. нар. Плевенска връзка. Която от години вилнее и кадрува и, разбира се, при нужда рита столчето.
На избори като на избори - докато магистратите си надяват законосъобразно въжета в схватките за десетки ръководни постове в съдилища и прокуратури, партиите се кълцаха платено с рекламни тв секири. Но ако за 20 години преход промяната е само от мъглявото Държава в държавата до очевадното Правосъдие с примка на шията, следва изводът, че патологията е твърде тежка, за да се разчита на самолечение. И докато кадровите рокади в съдебната система отшумяват дори и след скандали, на висок глас звучат идеи за решителни промени.
Безспорно най-тежко удря призивът за свикване на Велико народно събрание, което да приеме нова Конституция. Че 2/3 от народните представители ще постигнат единомислие по този въпрос, е рисковано да се твърди. Но ако това се случи, глава Съдебна власт едва ли ще остане същата особено в контекста на поредния отчайващ доклад на Еврокомисията. Друг е въпросът дали промените в основния закон не може да направи и новоучреденото народно представителство, както стана вече през 2003 година. Ограниченията на имунитета и несменяемостта на магистратите трябваше да вразумят кадрите, но ефектът остана далеч от очакванията. А 7- и 5-годишните мандати с право на повторно назначаване се оказаха достатъчно дълги, за да поддържа системата кръгове и структури чрез лесно заместими фигури.
Какво да се очаква? За мнозина прекият избор на съдиите от народа звучи като англосаксонска екзотика, пък и не е гаранция, че избирателят няма да бъде подведен. Защо обаче да не се въведе по-широко избирателно тяло, отколкото е 25-членният Висш съдебен съвет, чийто вот понякога е необясним, съмнителен или явно предопределен? Протестът на десетки съдии от Софийския апелативен съд срещу избора на бившия военен съдия Веселин Пенгезов за техен шеф е сигнал, че може да се мисли в тази насока. Ако те имаха право на представителство във висшия орган на съдебната власт като нейно звено, което е пряко засегнато от конкретния избор, той можеше и да е същият, но гласът им щеше да се чуе и да се сблъскат аргументи за и против. А ако това представителство беше подобаващо широко, държаните гласове във ВСС едва ли щяха да наложат човека, спуснат им от техните държатели.
Хронично болната тема за мястото на органите на прокуратурата и разследващите органи е отново и сякаш повече отвсякога на дневен ред. По степен на втръсване и безплодно дъвчене тя е сравнима единствено с безподобната сага на следствието, което едва не предаде Богу дух в препирнята под чия шапка да работи - на съдебната или на изпълнителната власт. Ако същият сценарий се разиграва още толкова години по отношение на обединените вече органи на досъдебното производство, за реформа ще е безпредметно да се говори. Вън от съмнение е, че съпротива срещу преминаването им към изпълнителната власт ще има, както винаги досега. Но така повече не може. Аргументът, че промяната ще е пирон в ковчега на независимата съдебна власт, отдавна е изпразнен от съдържание, защото тази власт не е независима, а изпусната.
След 20 години преход е вън от съмнение, че главната причина за беззаконието е липсата на държавен и изобщо публичен контрол върху действията на магистратите. Да се приписва безусловно на изпълнителната власт качеството на узурпатор, който ще лиши прокуратурата и следствието от свободата да работят по съвест, е на практика недопустимо криминализиране на висшите държавни органи по принцип. А те не само се подчиняват на закона, но и подлежат на далеч по-пълен и непосредствен контрол от който и да било съдебен орган. Опасност от политически назначения и влияния, разбира се, има, но тя е напълно съпоставима с практиката досега. Ще бъде по-ясно обаче коя политическа сила ги налага и тя ще носи отговорност както пред Народното събрание, така и пред избирателите.
Носител на независимата от другите власти съдебна власт трябва да остане само съдът. При условие обаче, че и той не е безконтролен в действията си. Тук проблемите са най-тежки заради очакванията на хората да получат справедливост. Прехваленият Инспекторат към ВСС вади отделни забатачени дела и битови гафове на магистрати, но най-тежкото наказание обикновено е забележка или орязване на част от заплатата за няколко месеца. И най-важното - дисциплинарното наказание не се отразява на съдебния акт, а той в крайна сметка интересува онези, които търсят защита на погазените си права. А порочният съдебен акт най-често е висш израз на външен натиск, престъпност и корупция. И далеч по-рядко на недоглеждане, на грешка, на слаба юридическа подготовка. На оплакванията срещу безобразни съдебни решения, писани сякаш под диктовката на неизправната страна и завоалирани с абсурдни правни мотиви, инспекторите отговарят стандартно, че имат правомощия да проверяват образуването и хода на висящи производства, но не и да преценяват законосъобразността и обосноваността на съдебните решения. Това е работа на горната инстанция. Какво съдията ще напише в крайна сметка в решението си по делото, обаче е несравнимо по-важно от отлагането на някое заседание или волност в извънработно време.
Какво чудно има тогава във факта, че делата се водят до дупка, до изчерпване на целия съдопроизводствен ред и след произнасяне на върховните съдилища нерядко едната от страните се чувства стъпкана от българското правосъдие? А изразът пазар на съдебни решения доби откровена гражданственост в публичното пространство. Изходът, разбира се, не бива да се търси в увеличение на броя на инстанциите, още повече че е крайно време да бъдат създадени специализирани съдилища за определени родове дела, някои от които да се гледат и на две инстанции. На първо място обаче не бива да бъде ограничаван достъпът до третата инстанция по дела със сериозен интерес. На второ място - сред основанията за отмяна на влезли в сила решения да се включи не само откриването на нови обстоятелства и нови писмени доказателства, но и такива, които са в папките на делото, но съдът не си е направил труда да ги коментира в мотивите към решението или присъдата. Мотивирането на актовете на правораздаването наистина е конституционно задължение, но то често бива заобикаляно с произволното (разбирай преднамерено) включване на едни и пълното игнориране на други доказателства в мотивите. Това торпилира пряко основополагащия процесуален принцип за състезателност в производството, тъй като страните често представят добросъвестно и навреме доказателства в защита на своя интерес, а по нищо не личи, че съдът ги е сложил на везната наред с тези на противника.
Създаването на нов Наказателен кодекс (което неминуемо ще повлече и сериозни промени в Наказателно-процесуалния) се очертава като най-амбициозната задача в областта на законодателството. Досегашното правителство я включи като приоритет в концепцията си за наказателната политика на държавата, но тя беше представена броени месеци преди края на мандата, което само по себе си говори за несериозност на намеренията да бъде въведена. Паралелно със старта на обсъжданията и събирането на становища вървеше с пълна пара поредното обновяване на действащия наказателен закон, а дебатите в парламентарната правна комисия демонстрираха недвусмислено, че депутатите са изгубили безнадеждно вяра във възможността за въвеждане на ефективна наказателна система.
Статистиката е красноречива и сочи, че най-тежката законова репресия - наказателната, далеч не е толкова тежка, че да осъществи очаквания от обществото възпиращ ефект. По информация на Върховната касационна прокуратура и на Министерството на правосъдието условните присъди са близо три пъти повече от ефективните, докато съотношението преди началото на прехода е 2:1 в полза на ефективните. Ако се добавят и случаите на предсрочно освобождаване, картината допълнително ще се влоши. Отделно над 30% от всички наказателни дела приключват с налагане на административно наказание, което се е разпростряло епидемично и на практика декриминализира 2/3 от престъпленията в НК. При това този вид освобождаване от наказателна отговорност е задължителен за съда при определени предпоставки и може да се прилага всяка година, независимо че престъплението може да е рецидив.
Други 30% от делата пък завършват със споразумение, което позволява да се определят наказания под минимума, стига обвиняемият да покрие имуществените вреди от престъплението, а то да не е тежко умишлено. А тези вреди често са незначителни спрямо неимуществените, които пострадалият трябва да търси в дълъг граждански процес. Съкратеното съдебно следствие пък доби за кратко време скандална популярност, тъй като преодоля и тази бариера, като въведе същата безнаказаност, но без оглед на характера и тежестта на извършеното престъпление. Пак под натиска на Еврокомисията от обхвата му бяха изключени умишлените убийства, тежките телесни повреди и причиняването на смърт в пияно състояние. Но това е крайно недостатъчно, защото срещу едно формално признание процедурата оставя спасителен изход за извършителите на много други тежки форми на престъпна дейност. Според много наказателни юристи разминаванията в тежестта на наказанията налагат цялостна преоценка и изработване на ясни критерии за строгост като част от леките престъпления се обявят за простъпки, а наказанието за тях да е глоба. При условие че размерът й се завиши чувствително, а когато не е платена, да бъде заменяна с лишаване от свобода. Още по-необходима е обаче преоценката на всички благоприятни за престъпниците режими, които торпилират самата идея за резултатно наказателно преследване, като предлагат многобройни възможности за редуциране на наказанието.
Бъдещият министър на правосъдието Маргарита Попова добре знае това в качеството си на прокурор. Не търпи отлагане и проблемът с безразборното издаване на болнични листове, които са най-честата причина за отлагане на наказателните дела. Редно е обаче да не се сипят само безплодни обвинения към подсъдими, свидетели и адвокати, а да се въведе действащ механизъм за бърза проверка на медицинския документ и да се ограничат здравните състояния, които не са пречка за явяване на лицето и гледане на делото.
В областта на гражданското законодателство набира скорост спорът дали новият Граждански процесуален кодекс не въвежда бързина за сметка на права. Някои от разпоредбите му вече са оспорени пред Конституционния съд от омбудсмана, който уважи искането на Висшия адвокатски съвет. Адвокатурата скочи с пълно право срещу процедурата за призоваване на ответника чрез залепване на уведомление на входната врата или пощенската кутия, тъй като тя нарушава равенството на страните в процеса и отваря път за недобросъвестни действия и злоупотреби. За капак в стремежа си да ускорят изпълнителното производство депутатите приеха уведомлението чрез залепване да се прилага и при връчване на заповед за изпълнение. Лишаването на ответника от основни права, които е пропуснал да упражни в 1-месечен срок от съобщаването на исковата молба, както и възможността съдът да не се мотивира по същество при постановяването на неприсъствени решения също едва ли ще се харесат на конституционните съдии.
Най-силна реакция предизвика обаче въвеждането на т. нар. факултативно касационно обжалване, което трябваше да разтовари Върховния касационен съд от дела и той да се занимава предимно с тълкувателна дейност. Установените основания за допустимост на делото пред висшата инстанция преграждат обаче пътя на делото и са смятани за отказ от правораздаване. Те представляват на практика факти и обстоятелства, стоящи извън предмета на конкретното дело, и касационната инстанция може да реши, че не са налице, и да откаже да го гледа. Според тези основания на разглеждане пред Върховния касационен съд подлежат единствено въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по съществен въпрос, който е решен в противоречие с практиката му, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излиза, че уеднаквяването на практиката и развитието на правото могат да възпрепятстват справедливото решаване на конкретни спорове, което е явен абсурд. Та нали те са предпоставка за създаването на добрата практика, което пък е предпоставка за уеднаквяване на практиката изобщо. Още преди влизането в сила на новия ГПК съдии от кариерата одобриха идеята за ограничаване на касационното обжалване с цел процесуална икономия, която пести време, усилия и разходи на държавата и страните. Но при други критерии - според вида на делата, правната им сложност или цената на иска. Те са далеч по-конкретни от абстракцията развитие на правото, без при това да му пречат.

Facebook logo
Бъдете с нас и във