Сделка или да за царските имоти?!

Политическа инвестиция чрез поредно залагане на царската карта?! В разрез със закона и националното достойнство обратът по делата за "Царска Бистрица"и "Врана" изглежда резултат от поредна задкулисна сделка за "оземляване" на фамилията Сакскобурготски. В контекста на актуалната политическа обстановка усещането за изпълнение на сценарий е правопропорционално на това за груба намеса в съдебната независимост. 

Преди дни бившият премиер и престолонаследник Симеон Сакскобургготски заяви великодушно, че нямал намерения да завежда дела за обезщетение срещу България заради това, че е бил лишаван от правото си на собственост върху двореца "Врана" край София. Като повод за изявлението бяха посочени последвалите решението в негова полза на Софийския апелативен съд по казуса "злонамерени и стари слухове, че сега Царското семейство ще заведе дела за обезщетения". Обратно на дългогодишното упорство, с което фамилията преследва собствеността върху имотите, прессекретариатът й увери че "никога не е имало, нито ще има каквито и да е претенции от страна на Царя и семейството му за обезщетения от такова естество".

"Режимът, установен в България след незаконния референдум от 1946 г., е наложен от чужди сили. В този смисъл не българският народ има вина и не следва да плаща обезщетения. Също така следва да се повтори, че Дворецът "Врана", още откакто е върнат на Царското семейство с единодушното решение на Конституционния съд през 1998 г., се реставрира с лични средства на Царя и дарения на родолюбиви сънародници, за да се превърне в музей, посветен на Третото българско царство. Като такъв, той скоро ще бъде общодостъпен", написаха пиарите на царското семейство.

Точно преди 3 години Софийският градски съд (СГС) отказа категорично на първа инстанция да признае фамилията за собственик на "Врана", признавайки за такъв държавата. Предвид медийните писания за необратимост на процеса по неутрализиране на последиците от "царската реституция", предупредихме за възможни "изненади", които последваха систематично с гузното и оглушително мълчание на властта. Какво отсъди съдът на първа инстанция?  

Че Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария Луиза - Хробок няма как да са собственици на дворцовия комплекс, тъй като извън някои крайно неубедителни свидетелски показания липсват доказателства фамилията да е купила и застроила имота изцяло или отчасти с лични средства. Затова беше отхвърлена и претенцията им за обезщетение в размер на 8.6 млн. лв. за неправомерно владеене на двореца от държавата в периода 2001-2011 година. 

По делото беше представен нотариален акт за няколко парцела, но титуляр на правото на собственост е Интендантството на Цивилната листа на Царя. При това не е доказано дори, че институцията, сочена от "царските" адвокати за "второ "аз" на царя", е купувала съседните ниви от техните собственици. Обосновано и логично звучи тъкмо обратната хипотеза - че в повечето случаи те са били отстъпвани безвъзмездно. Както доброволно, така и след натиск от страна на властта в услуга на двореца. 

Раздразнени от развоя на делото адвокатите на Симеон и Мария-Луиза обявиха, че Фердинанд купувал лично ниви, а държавата нямала нито един разходен документ, който да показва, че е отделила и един лев за двореца и за земята. Такъв документ няма обаче и царската фамилия, а с оглед на документа за собственост е безспорно кой е пълнил бюджета на Интендантството. Парите са били определяни  като отделно перо в  държавната хазна, гласувано от Народното събрание. Както паричните средства, така и дейността на ресорната администрация са с ясно предназначение - да обслужват държавнически конституционно закрепената монархическа институция, а не да обогатяват членовете на царската фамилия.  

B peшeниeтo нa cъдия Πeтя Aлeĸcиeвa oт CГC пpeз 2018 г. ce oбявявaшe, чe дъpжaвaтa бeзcпopнo e coбcтвeниĸ нa имoтa, a бившитe цape – нe, нитo пo пpaвo, нитo пo дaвнocт. Зaщoтo Cимeoн и Mapия-Лyизa нe ca дoĸaзaли главно и пълно твърдението си, че общият им наследодател Цap Фepдинaнд в периода от 1899-1915 г. е придобил лично земята, върху която е построен дворецът „Вpaнa“, след което с лични средства е построил сградите върху земята, поради което е станал собственик на същите, включително и по силата на приращeнието.

CГC пpиe, чe българският княз, съответно цap не е могъл да придобива по давност държавни недвижими имоти, но дори и да не e тaĸa, пpeдвидeният дaвнocтeн cpoĸ нe e изтeĸъл, тъй ĸaтo c ocoбeни зaĸoни e cпиpaнa дaвнocттa. както и че Интeндaнcтвoтo, нa чиeтo имe e неподписаният от нотариус нoтapиaлент aĸт oт 1928 г., е бeзcпopнo дъpжaвнa cлyжбa и нe e билa “личeн” пълнoмoщвниĸ нa цapя в имoтни cдeлĸи. СГС отсъди още, че “цapcĸaтa” pecтитyция нe може да се основава нa peшeниe нa Koнcтитyциoнния cъд бeз cпeциaлeн зaĸoн, ĸaĸвито имa зa вcичĸи ocтaнaли гpaждaни.

Преди това Върховният касационен съд (ВКС) сложи край на делото за собствеността на стопанството на резиденция "Врана". Висшата съдебна инстанция отказа да допусне за разглеждане по същество жалбата на Симеон и Мария Луиза срещу решението на Софийския апелативен съд, с което беше потвърдено решението на Софийския градски съд за отхвърляне на исковете им за имоти с обща площ от 1400 декара. Мотивите са сходни - имотите са били одържавени на законово основание, а от друга страна, не може да бъдат придобити по давност, тъй като са поддържани и са посочени като собственост не на царската фамилия, а на Интендантството на Цивилната листа на Царя. Разликата е, че тези имоти не бяха деактувани като държавни и не бяха върнати на царското семейство, нито пък претенцията беше за наследствено правоприемство от цар Фердинанд. Претендираше се придобивна давност и реституционни права по Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти. 

В първи коментар пред медиите за решението на СГС Сакскобургготски обяви, че е "омерзен" от изхода на делото пред първата инстанция. "Има един момент, в който си мислих колко би било грозно да ме принудят, и то при една демократична България, към второ изгнание. Не очаквах и сега си мислех колко години - 75 вече, смея да кажа, че съм полагал усилия да поддържаме и духа, и всичко на българщината в чужбина по време на изгнанието. Частната собственост е нещо, което е неприкосновено, първо. Второ, хората, които са се заели да ме тормозят по този систематичен начин, може би не знаят как сме били възпитавани, родителите ми и дедите ми въобще", заяви тогава бившият цар и премиер.

Съпредседателят на царската партия НДСВ Олимпи Кътев пък стигна дотам да твърди, че Сакскобургготски бил едва ли не най-безимотният българин в страната. "Не може Царят да бъде единственият човек в България, който да няма собственост в България! Ако се стигне дотам държавата да вземе двореца "Врана" и да напъди Царя от неговия дом, скоро там ще бъде резиденция на някои от тези хора, които икономисват от асфалта, или на някой от олигарсите. А мотивът ще бъде, че държавата няма пари да го стопанисва", възмути се Кътев, който като областен управител на София при кабинета "Сакскобургготски" подписа заповедите, с които царските имоти бяха върнати на тогавашния премиер при явен конфликт на интереси.

Кътев не пропусна да заплаши държавата с Европейския съд по правата на човека, в който Симеон е депозирал жалби срещу родината си, след като твърдеше навремето, че няма имуществени претенции към нея. "Съществува и една независима съдебна инстанция извън България, която решава финално. Царят подаде ръка преди няколко месеца и каза, че е готов да обсъдят и да се постигне споразумение. Ако не се стигне до споразумение, България може да бъде осъдена за милиони", разклати плашилото царедворецът.

Година по-рано Сакскобургготски пусна писма до председателя на Народното събрание, до премиера и до омбудсмана, в което предложи "да се потърси отговор за уреждане на проблемите с т. нар. царска реституция, като се държи сметка за фактите такива, каквито те са в годините насам". Писмото не би трогнало никого, ако премиерът Бойко Борисов не беше реагирал светкавично с разпореждане за създаването на работна група, в която представители на държавата да обсъдят проблема с  адвокатите на царя.

За координатор назначиха бившия царски министър на правосъдието Миглена Тачева, след което Борисов и Симеон се снимаха рамо до рамо на танц със саби в Саудитска Арабия. Преди още да стане ясно за какво държавата ще се споразумява с Кобурга и от къде на къде ще му пише специален реституционен закон, регионалният министър Николай Нанков увери, че няма отказ от защита на обществения интерес, но тя можела да бъде осъществена по съдебен или по извънсъдебен ред. И щели да се съобразят както с настоящия, така и с бъдещия реституционен закон.

После работната група приключи дейността си и излезе със становище. Според него изпълнителната власт не можела да се меси във висящите дела за царските имоти. Всички те, включително и двете спрени - за двореца "Врана" и за "Царска Бистрица", щели да бъдат продължени. Но нямаше съмнение какво са си наумили - според окончателното становище добре било все пак проблемите на царската реституция да се решат веднъж завинаги със закон. Какъвто  самите царски юристи уверяваха години наред в един глас, че не е нужен. И че дори би бил противоконституционен, тъй като щял да бъде закон за една личност. 

Практиката на отвоюване на царските имоти в полза на държавата беше наложена с решенията по казуса  "Кричим". Финалното решение на ВКС по него беше постановено по реда на чл.290 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и закрепената с нарочно тълкувателно решение практикана ВКС практика, съгласно която всяко негово решение, постановено по този ред е задължително и долните съдебни инстанции трябва да го прилагат, без да обсъждат доводи в различен смисъл. Не щеш ли обаче, този непроменен от създаването му текст изхвърча от кодекса, без никой да разбере по чие предложение и защо.

Това стана при най-сериозните промени в ГПК от неговото въвеждане, при които бяха внесени четири различни законопроекта на управляващи и опозиция. В никои от тях обаче не фигурираше подобно предложение. Нямаше го и в изготвения въз основа на тях общ законопроект. После някой го подпъхна и в гласувания окончателен вариант се появи "редакция" в обратния смисъл - че решенията по чл. 290 от ГПК "не представлява задължителна съдебна практика.“

Нещо повече - премахнат беше целият механизъм за уеднаквяване на съдебната практика, регламентиран в чл.291 от ГПК. По него при постановено от долната инстанция при противоречива практика решение ВКС беше длъжен да посочи с мотивирано решение практиката  на кое от противоречивите решения смята за правилно и да постанови решение въз основа на нея. Когато приеме, че в решенията практиката е неправилна или неприложима към висящия спор, Върховният съд трябваше да посочи с мотивирано решение защо е неправилна или неприложима и да постанови решение, като тълкува закона въз основа на обстоятелствата по делото. Всичко това изхвърча от кодекса също в последния момент с "редакцията":"Член 291 се отменя".

Въпросните разпоредби бяха една от големите новости в ГПК при създаването му - и за разлика от други текстове бяха приети положително както от адвокатите, така и от съдиите. Никой не е искал, нито очакваше подобна радикална стъпка, а чл. 290 беше определен с пълно основание от юристите като зачатък на прецедентно право в прилаганата у нас континентална правна система. Член 291 от ГПК пък представляваше еманация на конституционно закрепеното основно правомощие на ВКС да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

Обратно на СГС Софийският апелативен съд (САС) оценява доказателствата диаметрално наопаки. Дъpжaвaтa нямaло ĸaĸ дa e cтaнaлa coбcтвeниĸ въз ocнoвa нa Aĸт зa дъpжaвнa coбcтвeнocт oт 1989 г., aĸo пpeди тoвa нa няĸaĸвo пpидoбивнo ocнoвaниe нe e пpидoбилa coбcтвeнocттa. Coбcтвeниĸ нa тepeнa ĸъм мoмeнтa нa пocтpoявaнeтo бил цap Фepдинaнд, ĸoйтo го пpидoбил въз ocнoвa нa мнoжecтвo извъpшeни пpexвъpлитeлни cдeлĸи, c ĸoитo e изĸyпyвaл oтдeлни имoти. Цитирани са поĸaзaниятa нa въпросните cвидeтeли, ĸoитo "мaĸap и дa нe възпpoизвeждaт пpeĸи впeчaтлeния /ĸoeтo e нeвъзмoжнo ĸъм мoмeнтa c oглeд oтдaлeчeнocттa във вpeмeтo нa фaĸтитe, пoдлeжaщи нa ycтaнoвявaнe и пpoдължитeлнocттa нa чoвeшĸия живoт/ ce ĸpeдитиpaт oт cъдa, тъй ĸaтo ycтaнoвявaт бeзпpoтивopeчивo eдни и cъщи фaĸти".

Според САС дворецът бил построен c "лични cpeдcтвa" нa Фepдинaнд, но тези средства били oт цивилнaтa лиcтa нa цapя. С "лични cpeдcтвa" помогнала и мaйĸa мy ĸнягиня Kлeмeнтинa, а oт pycĸoтo пpaвитeлcтвo получил "личен заем". Според пиcмo нa pycĸия пocлaниĸ имoтнитe мy дeлa нe били блecтящи, понеже “нaĸyпил и нacтpoил мнoгo” - това доказвало, че въпpocният зaeм e взeт пpeди, a нe cлeд cтpoитeлcтвoтo нa “Bpaнa”. Интeндaнcтвoтo и Цивилнaтa лиcтa пък са приравнени на нещо като лична финансова служба на царя, макар и пълнена със средства от бюджета. 

"Oбcтoятeлcтвoтo, чe инcтитyтът нa цивилнaтa лиcтa e пyбличнoпpaвeн инcтитyт, нo тoй нe би мoгьл дa бъдe и дpyг, тъй ĸaтo тoзи инcтитyт e ypeдeн в Koнcтитyциятa и ypeждa финaнcoвитe oтнoшeния мeждy мoнapxa и дъpжaвaтa, ĸoятo тoй yпpaвлявa, и зa ĸoeтo мy ce плaщa cъc cpeдcтвa oт бюджeтa, нe мoжe дa дoвeдe дo извoд, чe щoм възнaгpaждeниeтo нa мoнapxa e пpeдocтaвeнo oт бюджeтa, тo вcичĸo, пpидoбитo oт влaдeтeля чpeз пpeдocтaвeнaтa мy цивилна лиcтa, cтaвa дъpжaвнa coбcтвeнocт. Aĸo ce възпpиeмe тaзи тeзa щe ce oĸaжe, чe вcичĸи дъpжaвни cлyжитeли нa Kняжecтвoтo/Цapcтвoтo, a и вcичĸи дъpжaвни cлyжитeли нa Peпyблиĸaтa днec, в тoвa чиcлo Πpeзидeнтът, члeнoвeтe нa ĸaбинeтa и въoбщe вcичĸи дpyги дъpжaвни cлyжитeли, ĸaĸвoтo и имyщecтвo дa пpидoбият cъc cpeдcтвa oт зaплaтaтa cи, тo би cтaнaлo дъpжaвнa coбcтвeнocт – зaщoтo нecъмнeнo тexнитe зaплaти ce плaщaт oт бюджeтa и в тoзи cмиcъл личнитe им cpeдcтвa имaт „дъpжaвeн” пpoизxoд”, е черешката на тортата в решението на САС, според което интeндaнтcтвoтo нa цивилнaтa лиcтa се явявяло просто дpyгoтo „aз” - аltеr еgо-тo нa мoнapxa, ĸoeтo гo зaмecтвa и чpeз ĸoeтo тoй yчacтвa в гpaждaнcĸия oбopoт.

И, разбира се, апелативният съд по делото "Врана" не пропуска да се позове на решението,с което обратно на предишните две решения на долните инсатнции ВКС призна окончателно Сакскобурготски за собственик на "Царска Бистрица". Това решение дойде след заблуждаващ финт с участието на Конституционния съд (КС), който прие да разгледа тълкувателното искане на тричленния състав на ВКС по делото, след като Общото събрание на Гражданската му колегия отказа да участва в маскарада. В резултат на осъществената маневра, КС се зае да разясни ефекта от собственото си pешение, с което през 1998 г. обяви Закона за отнемане на царските имоти от 1947 г. за противоконституционен. 

Както писахме, поисканото ненужно конституционно тълкуване се оказа просто димна завеса. След като КС не каза нищо ново в тази насока, тричленката на ВКС реши сама спора, отричайки всички основания на държавата да претендира собственост върху имота. В разрез със заключенията на вещите лица по делото пред долните инстанции тричленката по "Царска Бистрица" даде пълна вяра на крепостните актове, с които Фердинанд уж купил от частни лица "една земя-планина (яйлак) и един балкан (пасбище) с една част от гора в него". За сметка на това е пренебрегнат нотариален акт от 1930 г., с който Интендантството е признато за собственик на имотите, като ги е владяло, управлявало и поддържало с отпускани от държавата бюджетни средство в продължение на десетки години.

Съставът на ВКС хвана вяра на свидетели, които чули нещо от починали роднини и познати. Според разказите и преразказите, Фердинанд бил построил двореца с лични средства - с тази разлика, че построеното не било дворец, а "нещо като ловна хижа" или "вила за летуване" в местност, която Фердинанд намирал подходяща за лов на глухари. За лични средства на Фердинанд бяха признати дори парите, отпуснати му от държавата за погасяване на негов частен заем от 3 млн. франка. И, макар че погасеният от държавата заем е бил взет след построяването на двореца, от този факт можело да се заключи, че Фердинанд е разполагал с лични средства. Същевременно нямало доказателства, че отпуснатите му от държавния бюджет пари са представени с цел строеж на двореца.

Тричленката не стигна до отричане на Интендантството като държавна институция със собствени бюджет и правилник, но реши "проблема" по друг начин. От една страна нямало доказателства Интендантството да е установило самостоятелна фактическа власт върху процесния имот преди 1918 година. Ако пък се приемело че след абдикацията на Фердинанд имотът е преминал във владение на Интендантството, то до 1930 г. не бил изтекъл 20-годишният срок за придобиване на собственост въз основа на недобросъвестно владение, предвиден в тогавашния Закон за давността. А то било недобросъвестно, понеже царската фамилия продължила да владее имота и при Борис Трети.

Поисканото от тричленката на ВКС по "Царска Бистрица" конституционно тълкуване беше посочено в мотивите само за да стане ясно, че с нищо не й пречи да реши делото както намира за добре. В добавка е направен изводът, че няма нужда от специален реституционен закон за царските имоти. Теза, която е абсолютно правилна, но съдът я ползва единствено, за да обоснове правото си да реши делото сам и както си е наумил - "съобразно действащото към настоящия момент законодателство на Република България и основните принципи на правото".

А реституционен закон наистина не е необходим, но по друга причина - нито той, нито решението на КС са в състояние да възстановят несъществуващи права. С решението на КС от 1998 г. е премахнато действието на един специален и еднократен декларативен акт, който е подвеждащ като правно средство, защото и в онези времена имотите не са били на царската фамилия. Неслучайно в закона от 1947 г. собствеността на държавата върху царските имоти е само "обявена". 

Като правното действие на наредбата-закон по същество е нещо средно между политическа декларация и актуването им като държавна собственост, а не национализация, одържавяване или конфискация с вещноправен ефект. И понеже държавата отмени този акт, но "пропусна" да актува изрично имотите като държавни, влезе по делата за царските имоти в ролята на ищец, а не като ответник. В резултат фамилията Сакскобурготски стана вече доказан собственик на наистина царски имот, платен и поддържан с държавни средства от джоба на данъкоплатеца. И очевидно е въпрос на време да получи по съдебен ред нов царски подърък напук на поданиците и закона.