Параграф22 Daily

§22 Анализи

Слугите на Темида посегнаха към цялата власт

Крайно време е държавното обвинение да си поръча "фирмено" знаме, което да изобразява полицейско-прокурорска акция и надпис "Всеки ден ще е така, до победата!"

Докато простосмъртните данъкоплатци продължават да се дърлят на тема кой е спечелил и кой се е провалил на парламентарните избори, т. нар. слуги на Темида продължават да плетат собствената си кошница. Затягайки безотказно и еднопосочно мъртвата хватка, в която отдавна са стиснали гражданското общество. И въобще не им пука, че заради тях като нищо и от Европейския съюз може да ни изхвърлят.

 

Ако трябва да вярваме на международната общност, България продължава да заема срамното 111 място по свобода на словото. Ако трябва да вярваме на себе си, според индекса на "Репортери без граница" България е на 111 място по свобода на пресата, т.е. на вестниците и списанията.

Разликата е адски голяма, но ще я уточняваме по-нататък. В момента ни интересува нещо друго: в България цензура наистина има, но тя няма нищо общо с класическия смисъл, влаган в това понятие. Никой не седи и не разпорежда какво може да бъде тиражирано и какво не, да гони авторите и редакторите за нелицеприятно съдържание или

да буди посред нощ собствениците на медиите

и да ги кара да уволняват този или онзи.

Днешната ни цензура е мека и безболезнена. В смисъл такъв, че едва ли ще са много хората, които системно да те хващат в крачка - било, защото подменяш някакви факти, било, защото просто ги спестяваш. Просто... всички свикнахме с фактологическата немотия. Или пък с поднасянето само на онези "неща", които са угодни единствено на управляващите и техните хрантутници.

Изпразването на медиите откъм качество и съдържание започна през 2000 г., когато правителството и депутатите на Иван Костов приеха печално известния Закон за достъп до обществената информация. Уж по искане на Обединена Европа, но във вид, негоден за ползване дори в средноазиатските степи. Оттогава насам всичко, което реши Негово величество Чиновникът е държавна или фирмена тайна, а журналистите - ако искат -

да си водят съдебните битки колкото им душа иска.

Същата, ако не и по-зловеща, е ролята на Закона за личните данни. Тружениците на държавна заплата така го прегърнаха, че днес всеки може да осъди, която си иска медия за... каквото си иска: че е споменала името му, че е "разкрила" професията или възрастта му, че е издала на враговете семейното му положение.

Орлите на правосъдието обаче избиха рибата, защото откакто този закон влезе в сила през 2002 г., в съдебните актове... всичко е засекретено. Като почнем от имената на подсъдимите, свидетелите, ищците и ответниците, минем през имената на фирмите им, та стигнем до... имената на общините, населените места и улиците, на които живеят.

Някой дали може да разбере кой се крие зад това "нещо", което може да бъде прочетено във всеки съдебен акт: И.Р. от гр. С..... (населено място), общ. С.....,,(име), жив. на ул...... (име) и работещ във в. С..... (име) нападна  Д.С. от гр. С... и го нарече с обидната дума К...?

Точно така. Всеки може да разбира каквото си иска, но истината така и няма да види бял свят. Първо, защото ако един журналист търси конкретен съдебен акт по имената на участниците в процеса, ще претърпи пълен провал. Другата опция е да търси делото по уникалния му номер, но това може да се случи само, ако имаш приятели в системата - много близки и адски смели.

Третият намордник е "заровен"

в Наказателнопроцесуалния кодекс. Познат е под формулировката процесуално-следствена тайна и се използва дружно както от магистратите, така и от служителите на МВР. 

Смисълът от съществуването му е повече от очеваден: прокуратурата и полицията провеждат операция, арестуват гражданите Хикс и Игрек, разкажат на всички какви бандити и изроди са двамата, след което мандалото пада и случаят е захлупен от процесуално-следствената тайна през следващите... пет, шест или десет години.

Единствените варианти за пробив са два - ако държавното обвинение благоволи да снесе малко информация и ако делото все пак влезе в съда с обвинителен акт.
Съществува обаче едно отклонение от тази практика и то се нарича предварителна прокурорска проверка. Ако трябва да се вярва на Закона за нормативните актове, всички проверки, извършвани и възлагани на МВР, НАП и т.н. от държавното обвинение, са абсолютно незаконни. Едно, защото предварителните проверки

бяха изхвърлени от НПК още през 2003 г.,

и второ - защото прокуратурата разпитва, обискира и подслушва по една-две разпоредби в Закона за съдебната власт, което е още по-незаконно.

По простата причина, че всички тези действия са процесуално-следствени, а ЗСВ е устройствен нормативен акт. Тоест - урежда материя, която няма нищо общо с образуването, воденето и приключването на досъдебните производства.

По времето, когато държавното обвинение още не беше превърнато в масонска ложа, беше публична тайна, че всяка година се образуват около 130 000 предварителни проверки. По регламент, описан в НПК. От 2009 г. насам, когато държавното обвинение бе принудено да изпълнява не задълженията си по закон, а едни други прищевки, статистиката на предварителните проверки потъна вдън земя. И се получи така, че само шепа богоизбрани знаят колко са проверките, кои са проверяваните, как са проверявани и къде се съхранява информацията.

В сряда (8 април) обаче стана ясно, че

не само сме ударили дъното,

но отдавна копаем в него.

Съдия Зорница Дойчинова от Административния съд в гр. София постанови, че работата на прокуратурата не е работа на гражданите. Както и че интерес към дейността на обвинението могат проявяват само пряко засегнатите, т.е. обвинените в престъпления.

Делото е образувано по жалба на колегите от "Сега", с която са атакували отказът на заместник-главния прокурор Красимира Филипова да им предостави информация, свързана с инициирания от обвинението ремонт на НПК. И по-специално - сравнителноправния анализ, на който стъпват идеите за промени в процесуалния кодекс: увеличаване на сроковете за използване на СРС; връщане на двуинстанционното производство за определен тип дела; намаляване броя на поемните лица, които следят как разследващите вършат работата си и т.н.

Според един от най-влиятелните правозащитници - адвокат Александър Кашъмов, "особено тежко прегрешение на съда е изводът, че

журналистът няма правен интерес

да получи исканата обществена информация". Решението е скандално и без прецедент дори в българската съдебна практика. 

"Нормалната житейска логика изисква дейността на прокуратурата по някакъв начин да засяга правната сфера на лицето, което търси информация, така че съставеното мнение да му послужи при упражняване на негови права или защита на негови интереси. В противен случай се предпоставя възможност за злоупотреба с правото на достъп до информация и упражняването му се превръща в самоцел", категорична е съдия Дойчинова.

Наистина няма такава държава...

Facebook logo
Бъдете с нас и във