Параграф22 Weekly

§22 Анализи

Страсбург осъжда България - тя не плаща

България е между челниците в Европейския съюз откъм неспазване на законите и равнището на корупцията, подсказват неизменно критичните мониторингови доклади на Еврокомисията. Преди дни обаче от доклад на Комитета на министрите на Съвета на Европа за 2010 г. стана ясно, че страната ни е истински рекордьор в дисциплината неизпълнение на решенията на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ).
По всичко личи, че България е намерила цаката на осъдителните решения на съда. А изказваните в предишните години тревоги как ще се отрази финансовата им тежест за бюджета се оказват силно преувеличени. Как сме намерили цаката ли? Ами както е най-лесно и както най си можем - като не изпълняваме тези решения. Разбира се, не в смисъл, че отказваме да го направим, тъй като сме страна по Европейската конвенция за защита правата на човека, а тя не предвижда отказ да се изпълни такова решение. Чалъмът е прост - бавим изпълнението толкова дълго, че спечелилият делото жалбоподател да разбере докрай какво е да си има работа с българската държава.
По данни от доклада на Комитета на министрите на Съвета на Европа България все още не е изпълнила решенията по 294 дела, по които съдът в Страсбург я е осъдил. Това представлява над 3% от всички висящи дела срещу всички държави, страни по конвенцията, според статистиката на Комитета на министрите за наблюдение на изпълнението. Влечем 37 от тези решения по две години, 50 от тях отлежават между две и пет години, а по пет решения държавата не прави нищо над пет години.
Две на сто от всички обезщетения по дела, приключени през 2010 г. срещу всички държави, дължи България - 1 033 000 евро. От тях 449 012 евро са присъдени за неимуществени вреди, 201 902 евро - за имуществени вреди, 254 460 евро - за недиференцирани общи вреди, а 106 607 евро - за разноски по делата. Средният размер на платените обезщетения за едно дело е 12 592 евро.
От неизпълнените от българските власти 294 решения 92 (31%) разкриват нов за нашата съдебна практика проблем, който изисква обща реформа в законодателството, в правораздаването или в дейността на държавните органи. Над 68% - 202 решения, са по повтарящи се или изолирани случаи, каквито Комитетът на министрите вече е разглеждал.
Изводите в доклада са категорични - на фона на числеността на населението ни делът ни в негативната статистика е
несъразмерно голям
Отделно, че държавата, изглежда, е избрала най-подходящото време да клинчи от ангажимента си да изплаща обезщетенията по изгубените от нея дела в Страсбург по простата причина, че Съдът по правата на човека се задъхва и достъпът до него става все по-труден. В последните години жалбите в него се множат и трупат лавинообразно, а делата се бавят все повече. През 1999 г. съдът натрупа излишък около 60 000 дела, през 2007 г. те бяха вече към 100 000, а в началото на 2010 г. броят им прехвърли 120 000. И това при положение че за разглеждане по същество се допуска средно едва една от всеки 20 жалби. Изчислено беше, че при този темп на съда ще му трябва близо половин век, за да навакса изоставането.
На фона на тази тревожна тенденция се заговори за пълен колапс на съда в Страсбург и за спешна нужда от спасяването му. През февруари 2010 г. в Интерлакен, Швейцария, беше проведена конференция на министрите по правата на човека на държавите членки на Съвета на Европа и в центъра на вниманието беше поставено бъдещето на ЕСПЧ. Целта на срещата беше да затвърди ангажимента на държавите членки в тази насока, както и да покаже решимостта им да дадат възможност на съда да се справи с нарастващия обем жалби.
Резултатът беше, че се предприеха мерки за разтоварване на съда, като бе ограничено приемането на жалби, които са явно недопустими или нямат правно основание. Бе посочено, че за да се постигне баланс между новите жалби и тези, които вече са в процедура, е необходимо ефективно да се прилагат на национално равнище решенията на съда, а и ефективно да се контролира процесът на изпълнението им. Реши се, че са приети прекомерно много недопустими жалби, тъй като конвенцията и протоколите към нея не се познават в достатъчна дълбочина от жалбоподателите. Те често сезират съда по въпроси, които попадат извън материалния обхват на конвенцията, или без да са изчерпали вътрешноправните средства за защита пред националните органи. Отчетено беше, че 60% от решенията, които съдът взема всяка година, са по повтарящи се дела, по които вече има утвърдена практика и нещата опират по-скоро до това, че в голяма част от случаите тя не се прилага.
След като беше постигнато съгласие, че каквато и реформа да се предприеме, тя не трябва да засегне
уникалната същност
на системата - съдебния характер на процеса и правото на индивидуална жалба, страните по конвенцията приеха Протокол №14 към нея. Той влезе в сила на 1 юни 2010 г., три месеца след ратификацията му от Русия - последната държава, която отказваше да го ратифицира и умува по това цяла петилетка. Този Протокол №14 проправи пътя за промени в три основни области - направи по-ефективно разглеждането на повтарящи се жалби, ускори произнасянето по явно недопустими жалби и въведе ново условие за допустимост на жалбата. С промяна в чл.35 на конвенцията бе дадена възможност на съда да обявява една жалба за недопустима, когато жалбоподателят не е претърпял значителна вреда. Но беше въведена все пак и гаранция, която ограничава прилагането на това ново условие - жалбите да не бъдат обявявани за недопустими по този ред, ако зачитането на правата на човека изисква разглеждането на жалбата по същество. С цел да се намали забавянето на делата бе променен в чл.39 на конвенцията в посока страните да бъдат насърчени да сключват приятелско споразумение още в ранните етапи от производството.
По отношение на изпълнението на решенията на съда, регламентирано в чл. 46 от конвенцията, беше въведена възможност Комитетът на министрите да поиска тълкуване на решението, в случай че има затруднения при контрола върху изпълнението. Обявено беше и намерение съдът да започне да предоставя преводи на решенията си и на други езици освен на английски и на френски, за да информира по-добре националните власти и засегнатите лица за своята практика, както и да бъде публикуван наръчник за критериите за недопустимост на жалбите. Просто казано, същността на промените е в това жалбите да бъдат допускани за разглеждане от европейския съд, когато това е наложително. Това е твърде хладен душ за отчаяните от българската правораздавателна система.
В тази обстановка темата за свръхнатовареността на съда и нуждата от разтоварването му застана в другата везна срещу проблема за нарушаването и защитата на човешките права. Някак встрани обаче остана въпросът какво става в отделните държави, след като бъдат осъдени да платят обезщетение? У нас например Министерството на правосъдието, което осъществява процесуалното представителство пред съда от името на българската държава, не е ангажирано с изплащането на присъдените обезщетения. Това е работа на Министерството на финансите. Когато обаче то реши, че може да го направи. След полемика за равнопоставеността между отделните субекти в държавата, с решение от януари тази година, Конституционният съд допусна принудително изпълнение срещу общините, но не и срещу държавата. Нищо, че по повод на няколко наблюдавани осъдителни решения Комитетът на министрите още преди две години отбеляза с критичен тон, че без промяна е изпълнението на изискването на Комитета на министрите за въвеждане в законодателството на механизъм за ефективна защита срещу отказа на държавните органи да изплатят обезщетение на лица, получили това право въз основа на решения на вътрешните съдилища. Дори и в новия ГПК на България е предвидена забрана за принудително изпълнение на задължения срещу държавата.
Едва ли има, разбира се, държава която приема с радост необходимостта да изплаща тези средства. В първите години след присъединяването на България към конвенцията министри и държавни чиновници организираха кампания, за да убедят Съвета на Европа и съда, че не е хубаво бедна страна да се товари с високи обезщетения. И направо поискаха нещо като преференциални равнища на обезщетенията, понеже обичайните били непосилни за бюджета. Това, изглежда, даде резултат и в много решения прави впечатление разликата между сумите, присъждани за нарушени права у нас, и тези в развитите европейски страни.
Междувременно все повече хора взеха да гонят
последната надежда
- Страсбург, и осъдителните решения започнаха да се множат. През 2010 г. ЕСПЧ произнесе рекорден брой присъди срещу България - седемдесет и една. В 61 от тях той констатира нарушения на различни разпоредби на конвенцията, в 9 случая не намери такива нарушения, а в един случай правителството призна нарушение и се съгласи да изплати обезщетение на жалбоподателя в процедура по приятелско споразумение. Изпълнението на осъдителните решения се очерта като изключително остър проблем, но никой не излезе да го коментира, пък било то и с оправдание като финансовата криза и бюджетния дефицит.
Сегашният доклад показва, че Комитетът на министрите на Съвета на Европа вече ще набляга не само върху наблюдението над мерките, които държавата взима, за да ограничи осъдителните решения, но и върху изпълнението им. А кабинетът не може вечно да мълчи. Приетата през март 2009 г. и изготвена от правосъдното министерство Концепция за преодоляване на причините за осъдителните решения на ЕС­ПЧ беше широко приветствана, но комай остава само на хартия. Правителството нито предприема ефективни инициативи, нито подлага на публично обсъждане причините за неизпълнението на тези решения. И то след като има пълен обществен консенсус, че обезщетенията трябва да се плащат не от хазната по принцип, а от бюджета на конкретния държавен орган, станал причина за санкцията на съда в Страсбург. И дори от конкретния чиновник, полицай, съдия, прокурор, причинил този разход.
Но едва ли ще можем да клинчим още дълго време. Освен под наблюдението и докладите на Комитета на министрите на Съвета на Европа България е обект на мониторинг от Европейската комисия. А в нейните доклади наред с всички аспекти на правосъдието и вътрешния ред се отчитат и делата срещу страната в съда в Страсбург. Държавният департамент на САЩ също не пропуска да направи такава рекапитулация в свои доклади. В крайна сметка смисълът от изплащане на присъдените обезщетения е проблемите, водещи до тях, да бъдат решавани. Оттук и риторичният въпрос може ли държава, която просто не плаща или бави изключително дълго плащането, да има истинска воля за промяна. И може ли съдебна система, напълно безотговорна за своите актове, да бъде поне малко дисциплинирана, щом обезщетенията не засягат независимия й (разбирай изгребан от джоба на данъкоплатеца) бюджет?

Facebook logo
Бъдете с нас и във