Параграф22 Weekly

§22 Анализи

Съдебни беседи по политическа философия

В понеделник (13 април) стана известно, че Софийският градски съд отказва да впише в регистъра на политическите партии Мартин Димитров като нов председател на СДС, а заедно с него и новоизбраните членове на Националния изпълнителен съвет и на Контролния съвет на партията. Това съдебно решение предизвика възмущение и недоумение. То съдържа голяма доза самоцелно юридическо пустословие, а тонът му е арогантен и назидателен. Можем само да се надяваме, че Върховният касационен съд ще се намеси своевременно, за го поправи.
Първият проблем е, че в основната си част мотивите за съдебното решение обсъждат качествата на Устава на СДС. Твърди се, че уставът е неясен, неточен и противоречив, че не е подходящ за една партия с амбиции и че вероятно някои негови разпоредби противоречат на Закона за юридическите лица с нестопанска цел. Чудно е, че СГС изобщо обсъжда тези качества на устава, защото само преди половин година на 24 ноември 2008 г. същият този устав е вписан от същия този съд в същия регистър на политическите партии. Неговите качества е трябвало да бъдат разгледани тогава, а не в производството по вписване на новия председател на партията. Като разглежда отново неговите качества, СГС показва, че сам не уважава собствените си предишни решения. Как тогава очаква някой друг да ги уважава?
Решението за вписване на устава би трябвало да притежава всички качества на едно влязло в сила съдебно решение и най-вече - стабилност и сила на присъдено нещо. Това качество на предишното съдебно решение важи на първо място за самия съд, който го е издал. Той няма право да се връща и да разглежда въпрос, който вече е бил решен, освен някой не предявил изрично иск за промяна или отмяна на вписано обстоятелство. Случаят не е такъв.
На второ място - мотивите съдържат тежки логически противоречия и поради това са крайно неубедителни. От една страна, съдът, изглежда, приема, че изборът на нов председател и членове на НИС е извършен от Националната комисия за вътрешнопартийни избори (НКВИ) и подробно ни обяснява как тази комисия не е посочена сред върховните органи на партията, подменя правомощията на Националната конференция, но изобщо няма право да избира ръководни органи. Съдът казва, че това са достатъчни основания за невалидност на избора.
От друга страна обаче, съдът обсъжда и обстоятелството, че не са представени доказателства за състава, председателя, кворума и мнозинството, с което НКВИ е взела решенията си. Съдът казва още, че решенията на НКВИ са невалидни, защото протоколите не са подписани от всичките й членове. Обаче съдът не може да мотивира решението си едновременно с двата вида аргументи. Ако са верни тези от първата група, няма какво изобщо да се обсъжда втората. Ако съдът наистина смята, че НКВИ е взела решението за избор на председател, то тогава трябва да приеме, че това решение е направо нищожно. Като се чуди обаче за кворума и подписите на членовете на комисията, съдът показва, че сам не приема основната си линия на разсъждения.
По същия начин стои въпросът с вътрешнопартийните избори. Съдът хем приема, че те май нарушават Закона за юридическите лица с нестопанска цел (ЗЮЛНЦ), защото не са Общо събрание на партията, хем обсъжда обстоятелството, че не са му представени списъци на участниците в избора и протоколи на секционни избирателни комисии. Ако съдът е убеден, че вътрешнопартийните избори нарушават ЗЮЛНЦ, няма какво да обсъжда доказателствата за тяхната валидност. Затова има логическо противоречие в обсъждането и на двете групи аргументи.
На следващо място, съдът прави няколко бележки с назидателен тон за демократичния характер на вътрешнопартийните избори, за демократичността на анонимния вот и за това, как трябва да изглежда уставът на една партия с амбиции. Тези теми са подходящи за класна работа на гимназисти, но нямат място в мотиви на съд. Съдът обаче ги използва, за да легитимира намесата си в политическия живот, защото най-вероятно достатъчно ясно си дава сметка за последиците от своето решение. Читалищните беседи по политическа философия не могат да завоалират факта, че българският съд има дълга традиция да се възприема като най-обикновен политически играч. Тази традиция е белязана от критични моменти като делото за ДПС пред Конституционния съд през 1992 г., отказа за регистрация на НДСВ през 2001 г. и многобройните дела около регистрацията на ОМО Илинден - Пирин и други по-малки партии. Ниското доверие на гражданите в съдебната власт е пряка последица от тази традиция. Ако съдът доброволно поставя себе си в услуга на решаване на политически въпроси и при това обяснява на гражданите какво е или не е демокрация, няма какво да се чуди, че гражданите не виждат в него нещо повече от това, което виждат във всички останали участници в политическия процес.
За заключение ето дори един по-общ аргумент. Същността на самото производство по вписване поставя съда в една нетипична роля, при която спор всъщност няма, страни няма и няма ясен сблъсък на конфликтни права и интереси. Охранително иодобните му производства се задвижват, от една страна, за да установят по безспорен начин определени факти и да попречат на възникването на спор за права в един по-късен момент. Типично охранително производство например е постановяването на смъртта на лице, което дълго време отсъства и за което нищо не се знае. Тогава, чрез постановяването на смъртта на лицето, съдът помага на наследниците да решат семейни и имуществени въпроси и да предотвратят бъдещи спорове.
Подобен подход явно съдържа твърде много рискове, когато се прилага пряко към политическия процес. В конкретния случай със СДС несъмнено изборът на нов председател и състав на НИС е засегнал определени страни, с определени интереси, а други политически сили са видели в това възможност да отслабят противника си. Но това е станало тайно и на тъмно и не е формализирано чрез конкретен иск и правен спор. Прокуратурата, която трябва да защитава хипотетичния обществен интерес, в случая е обявила, че няма проблем с регистрацията на новия председател и състав на НИС. Въпреки това обаче в крайна сметка засегнатите интереси са намерили начин да се изявят пред съда и той е намерил начин да потвърди едни и да отхвърли - други. Ние имаме право, като публика, поне да видим ясно какви са тези интереси и чии са. Техните носители да имат благородството да излязат пред обществото и да водят честна битка.
От всичкото това съдебно недоразумение сигурно може да се извлече едно разумно предложение, което беше формулирано през седмицата от икономическия анализатор Георги Ангелов. Може би е време да се помисли дали наистина е необходимо съдът да извършва регистрирането на факти и обстоятелства, свързани с юридически лица с нестопанска цел и политически партии. Така, както Търговският регистър беше отделен, може би е време съдът да бъде разтоварен и от вписването на промени при тези две категории юридически лица. Тогава до съд ще се стига само ако има реален спор - ако има засегната страна и тя е склонна да формулира интереса си публично. Ето това би било добра стъпка напред на едно политическо общество, което отговаря на стандарта на Софийския градски съд - едно политическо общество с амбиции.

Facebook logo
Бъдете с нас и във