Параграф22 Weekly

§22 Анализи

Съдът в Страсбург - все по-бърз и по-неефективен

Европейският съд по правата на човека работи все по-бързо, но и все по-неефективно. Това става ясно от отчета му за първото шестмесечие на тази година. От една страна, стремително нараства броят на приключените дела по жалби и 2013 г. може да се окаже преломна в това отношение. Срещу това ускоряване на съдопроизводството обаче има друго - напразни усилия на жалбоподателите да стигнат до произнасяне по същество - съдът не допуска все повече жалби до разглеждане. Тази тенденция се проявява най-вече за страните, чиито граждани затрупват съда с най-много оплаквания - Турция, Русия, България, Румъния и др. Юристи вече квалифицират това като преднамерена дискриминация и въвеждане на двоен стандарт, ощетяващ жителите на държави, чиито права са най-тежко засегнати от незаконосъобразни действия на националните им власти.


Напоследък нещата се влошават допълнително, тъй като в много случаи съдът не мотивира отказа си да допусне дадена жалба за разглеждане. Вместо да изложи съображенията си съдът в Страсбург пращал писмо със стандартен текст, в който просто съобщава, че жалбата не отговаря на изискванията на чл.35 от Конвенцията. Той дава широки правомощия на съда при преценката на условията за допустимост. Едно от тях е спорът да бъде отнесен към европейските арбитри в шестмесечен срок, но само след като се изчерпат всички вътрешноправни средства за защита. Иска се също жалбата да не е анонимна и да не е била предмет на друга международна съдебна процедура. Съдът има и друго правомощие - да обяви за недопустима всяка индивидуална жалба, която смята за неоснователна и несъвместима с конвенцията за защита на човешките права. Изрично е посочено, че в тези случай съдът преценява дали не става въпрос за злоупотреба с правото на жалба, както и че може да прекрати процедурата по всяко време.


Проблемът с претрупаността на съда в Страсбург стана особено тежък в последните години. Стигна се до драматични призиви за спешни промени в правилата за дейността му, за да не бъде блокирана окончателно. Въведени бяха корекции в процедурите - беше допуснато наред със съдебните състави жалбите да бъдат разглеждани от един съдия. Хората от европейския съд не крият причините за реформата и откровено признават, че просто не им остава време да обясняват писмено аргументите си за отхвърляне на една или друга жалба като недопустима. Жалбоподателите и адвокатите им пък се оплакват, че ако съдът не посочва недостатъците на жалбите им, те няма как да ги коригират и да осигурят в крайна сметка на клиентите си достъп до европравосъдие. Далеч по-опасно е обаче усещането, че съдът в Страсбург започва да води своя прагматична политика, която се разминава с принципите на правораздаването.


Някои от критиците му стигат дотам да виждат зад тази политика определено отношение на развитите западноевропейски страни към партньорите им от Източна Европа. Проблемът е кои съображения надделяват - дали в Брюксел и Страсбург просто са вдигнали ръце от проблемите в тези страни, или изпълняват тайни договорки с управниците им да не ги товарят с прекалено много и прекалено тежки обезщетения. И в двата случая последицата е, че натискът върху националните власти да оправят законодателството си и да следят строго за прилагането му отслабва. Което пък води до обратен ефект на този, който се търси от конвенцията за човешките права. Вместо да укрепва надеждата на гражданите за законност и справедливост, той насърчава националните власти да нарушават правата им.


Според данните на съда висящите български жалби до средата на годината са 3854. В този брой влизат и т. нар. предварителни жалби, по които още не е получен попълнен стандартният формуляр на жалба. Огромната част от тези жалби са насочени към едноличен съдия, което юристите тълкуват като заявка те да бъдат обявени за недопустими. По-малко от една четвърт от жалбите (928)са допуснати за разглеждане по същество - 281 ще бъдат разгледани от тричленни състави, а 647 - от седемчленни.


На практика съдът в Страсбург прави същото, което стана у нас, когато бе въведен у нас на тъмно новият Гражданскопроцесуален кодекс (през 2008 г.). Делата при върховните съдии намаляха чувствително, но масовите (често напълно противозаконни и противоконституционни)и необжалваеми откази за допускане на касационните жалби до разглеждане по същество се оказаха истинско тресавище за гражданите. У нас процентът на допуснатите за разглеждане касационни жалби е дори по-нисък от този на допуснатите в Страсбург, а юристите се оплакват от безконтролен съдебен произвол, който най-висшата инстанция налага, вместо да го възпира.


Съдът в Страсбург отчита същото - броят на решенията му по същество намалява правопропорционално на нарастващите откази за допускане на жалбите. Показателни са числата за изброените източноевропейски страни, включително и за България. Ако през 2011 г. са били постановени решения по 73 български жалби, а през 2012 - по 72, до лятната ваканция на 2013 г. Евросъдът се е изказал по едва 19 жалби. В същото време сроковете за произнасяне по допустимостта на жалбите стават все по-дълги - вече достигат до две-три години от изпращането на становищата на националните власти по съответния казус.




nbsp;



В тон с посочените тенденции е неотдавнашната похвала на съда в Страсбург за въведения у нас национален компенсаторен механизъм за обезщетяване на жертвите на бавно правосъдие. Той беше въведен с промени в Закона за съдебната власт и в Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. В две свои произнасяния по допустимост на български жалби в началото на юли Евросъдът посочи, че въведеният механизъм е ефективно вътрешноправно средство за защита.



Реалността обаче е съвсем друга. Една година след помпозното въвеждане на законови промени, целящи обезщетяване на жертвите на бавното правосъдие у нас, малцина извън кръга на юристите си спомнят, че на практика на никого не е платено. Широката публика обаче все по-често научава от медиите, че например прокуратурата нямала пари да плати сумите, за които е осъдена. Лична отговорност на магистратите отново не беше предвидена и всички призиви това да стане засега удрят на камък. В крайна сметка всички обезщетения са за сметка на данъкоплатеца, който пълни както държавния, така и условно независимия съдебен бюджет. Новосъздадената Глава Трета, а, която урежда процедурата за разглеждане на заявленията за обезщетения от правосъдното министерство, на практика премахна възможността да се търси отговорност от хората в съдебната система за безобразията по време на криминалния преход. Предвидено беше заявленията да се подават в шестмесечен срок от приключване на съответното производство. Това означава, че всички ощетени от бавно правосъдие, чиито дела са приключили повече от половин година преди влизане на новата уредба в сила, губят тази правна възможност.



А оставайки без нея, те не могат да заведат и дело за бавно правосъдие по ЗОДОВ, тъй като в тази порция законодателни промени беше въведено и правилото, че това може да стане само когато е изчерпана административната процедура по Глава Трета, а от ЗСВ и по нея не е постигнато споразумение за обезщетение. Подобно обвързване и ограничаване на процедурата назад във времето в случая е крайно некоректно към пострадалите от бавно правосъдие. Мотивът, че така се постига синхронизация между националния режим и този на съда в Страсбург, който също предвижда шестмесечен срок за подаване на жалба след изчерпване на вътрешноправния ред за защита на правата им, служи единствено за оправдание на държавата. Оправдание, зад което стои както липсата на пари, така и нежеланието за ревизиране на безумията на съдебната система.





За разлика от шестмесечния срок, в който изтича и правото за подаване на заявление, и шестмесечния срок за произнасяне на министъра, срок за изплащане на определеното обезщетение няма. Нито е формулиран правен ред, по който ощетеният гражданин да търси изплащането им. Защото Гражданскопроцесуалният кодекс (ГПК) не допуска принудително изпълнение срещу държавата. А в случая с обезщетенията за бавно правосъдие не е предвидена и основната предпоставка за провеждането му - издаване на изпълнителен лист. На лицата, които са сключили споразумение с правосъдния министър, изпълнителен лист не би следвало да бъде издаван, тъй като това споразумение не е признато за изпълнително основание в ГПК.



Юристи вече предупредиха, че липсата на срок за изплащане на обезщетението ще донесе нови ядове за ощетените, тъй като държавата ще си прави оглушки и ще се оправдава с липса на пари. Това ще ги принуди да се върнат там, откъдето са дошли - в съда в Страсбург, за да извоюват реално плащане на обезщетението в разумни срокове. Получаването му е част от справедливия съдебен процес съгласно конвенцията за човешките права и е самостоятелно основание за осъждане на държавата от Евросъда .

Facebook logo
Бъдете с нас и във