Параграф22 Weekly

§22 Анализи

В очакване на съдебната пролет

Страна тишина настана в юридическия сектор в разгара на лятото и на съдебната ваканция. Странна - ще рече нетрайна, измамна и вещаеща обичайното лошо време през съдебния сезон. Докато съдебните зали са празни, а много от обичайните им посетители харчат с размах спечеленото далеч от големите градове и от страната, всичко си върви постарому. Но някои гастроли в медиите напоследък звучат твърде любопитно и в разрез с нагласата на летовниците. И дори при най-силен скептицизъм си струва да бъдат отбелязани.
Преди дни вицепремиерът и вътрешен министър Цветан Цветанов направи един знаменателен паралел, вземайки повод от изказване на колегата си - финансовият министър Симеон Дянков, че бюджетът на МВР е несъразмерно голям и трябва да бъде чувствително орязан. След като изчерпа обичайните аргументи за тежкия труд и високата натовареност на полицаите, Цветанов реши да довърши Дянков с... размириците във Великобритания. Погледнете какво стана във Великобритания. Какъв срив в имиджа на една страна се получава, когато нещата излязат извън контрол. Нека не го допускаме, и аз като министър на вътрешните работи ще се стремя да не го допускам, заяви патетично Цветанов.
Право да си кажем точно в средата на август за подобен аргумент не се бяхме сетили. Нищо, че бедността и липсата на перспектива у нас са неизмеримо по-страшни от британските, а по беззаконие сме ги откъснали на светлинни години. Денят Х обаче се е появил като термин именно заради неизвестността кога ще дойде. Досегашните предсказания, че на българина няма накъде повече да му писне и остава да хване сопата, се оказаха ялови. Народопсихологията ни всеки срещу всички явно действа като безпогрешна ваксина срещу вируса на бунта. Но дали някои във властта не поназнайват нещо, което не е за общо ползване?!
Броени дни преди вътрешният министър да спомене безредиците във Великобритания, националният омбудсман Константин Пенчев нарисува в телевизионно интервю една от най-мрачните картини за бъдещото на съдебната система, прибягна дори до... Арабската пролет. На журналистическа бележката, че бившият председател на Върховния административен съд явно продължава да следи ставащото в правния свят, Пенчев направо се развихри.
Това е моята, уви, не само незавършена борба, но може би и загубена. Нищо не става в съдебната система. Нищо! Няма желание за промяна, няма желание за реформа. В обществото вече има много силна нагласа за това, но у тези, от които зависи, няма. И проблемите се задълбочават все повече и повече, това искам да кажа на всички, които ни слушат. Все повече и повече се задълбочават проблемите и те вече в един момент не могат да бъдат разрешени. Ще трябва да правим операция. Става дума едва ли не за гангрена, ще трябва да режем крайници. Нека ме разбират, както искат, но вече отиваме натам - ние трябва да правим операция, и то ако трябва, да ампутираме дори, заяви Пенчев.
Струва си да чуеш от устата на доскорошен висш съдебен началник и следния анализ: Двайсет години никой не иска да реформира съдебната власт. Всеки иска тя да му бъде удобна. Всеки, който идва на власт, търси някакви начини и пътища да прокара своите решения. В момента имаме един организъм, пълен с метастази. Дори нова конституция не е толкова невъзможна, но аз не знам как и тя ще промени хората по места, по различните нива на правосъдието. Има много, много за промяна. Процесите отиват много напред - виждате, че от доклад на доклад става все по-лошо. А критиките дори в последния доклад на Европейската комисия все пак са деликатни критики, завоалирани.
Преди да стигне до Арабската пролет, омбудсманът мина през актуалното сравнение с банковата система и с необходимостта от доверие и обществен консенсус: Съдебната система е като банковата - липсата на доверие може да срине и да фалира и най-добрата най-печелившата банка. Много магистрати, всъщност по-голямата част от тях, искат да се запази статуквото, да са несменяеми, никой да не може да коментира решенията им, те да могат да правят каквото си знаят, да няма публичност, това ги устройва. Те са възпитани по този начин, те са израснали по тези правила и те са против всякакви други правила, които се опитваме да им наложим отвън. И затова аз казвам: реформата ще я направи обществото, общественият консенсус. Да разберем ние всички, че така повече не може и не бива, и не е полезно никому. Разберем ли това нещо, няма да има пречки. Но вече става късно и трябват някакви... не знам какво да стане.
До най-интересното защитникът на народа стигна накрая: Както казваше Достоевски, всеки е виновен за всичко, което се е случвало дори и преди нас, и след нас. Всеки носи в гените си вината и на минали поколения, и на бъдещи. Няма колективна вина, но ако всички ние не се хванем да оправим нещата, ако линията на търпимост се премине - виждате какво става в Северна Африка, виждате какво се случва със света тази година. Невъзможни неща станаха възможни, защото в един момент по някакви неизвестни причини границата на търпението на хората, на обществото премина. Но ако чакаме това да се случи под натиска на улицата, това няма да бъде най-добрата реформа, такава реформа става доста опасна.
Без да връщаме лентата прекалено назад, следва да споменем кампанията под наслов В памет на българското правосъдие, която събра на протест в средата на юни стотина души пред Съдебната палата. Младите хора, чиято инициатива беше организирана чрез социалната интернет мрежа Фейсбук, а хиляди се подписаха под нея пред двата лъва на Съдебната палата, запалиха свещи като за покойник, разлепиха некролози и поднесоха надгробни цветя в памет на Темида Българска и правораздавателната система, живели от 681 до 2011 г.. Посочени бяха изрично скандалните действия на съдебни началници и магистрати - Красьо Черния, делата Максим Стависки и Соло, безпринципните назначения на Висшия съдебен съвет, липсата на присъди по знакови дела, изобличителните мониторингови доклади на Европейската комисия. В посланието на опечалените имаше все пак и лъч от умираща надежда. Докато единият от лозунгите им: За несправедливи решения на съда, поясняваше причината за тяхната мъка, но други два - В подкрепа на честните съдии и прокурори и Искаме съд, в който да вярваме, издаваха, че се надяват не всичко в тази страна да е изгубено.
Надеждата, разбира се, умира последна. Но правосъдие, което носи само надежди, не струва много. А правосъдие, което вони на безнадеждност, има много да връща. Жалко, ако това стане с екшъни като тези в Арабската пролет и Британското лято. По-лоши от тях са само закъснялата есен и мразовитата зима, сковали българския обществен пейзаж.

Facebook logo
Бъдете с нас и във