Параграф22 Weekly

§22 Анализи

За новата световна сигурност

Световните агенции информираха в началото на декември, че седем души от задържаните в специалния затвор в базата Гуантанамо са признали съпричастността си към атентатите от 11 септември 2001 година... Седем души са признали след седем години! Неизкушените в материята не се интересуват каква е юридическата форма на това участие според самопризнанието: дали става дума за подбудител, помагач, извършител.
Сигурен съм, че милиони хора по света, не само американци, са удовлетворени. Вече виждат възмездие, справедливост поради създалата се възможност за предстоящо юридическо заклеймяване на световния тероризъм. Впрочем специалните агенти от затвора не са следствени органи в класическия смисъл. Ако по-късно самопризнанията бъдат направени и пред надлежен орган, а след това и пред съда, и ако има и други доказателства, след 3-4 години може да се стигне до осъдителни присъди. Със сигурност наказанието ще бъде смърт. Вероятно някой ще напише опус за закъснялата справедливост, възхвалявайки заслуженото възмездие. Може би Анг Лий или Майкъл Мур ще направят и филм, който да им донесе Оскар.
Само преди по-малко от месец в предизборната си кампания Барак Обама заяви, че ще ликвидира мъчителницата в Гуантанамо. Ако някой обаче си мисли, че в президентската република президентът взема такива решения еднолично и автономно, докато примерно разхожда кучето на дъщеря си, дълбоко се заблуждава. Не се иска голямо интелектуално усилие, за да си зададем въпроса след 20 януари 2009 г. какво ще бъде мнението на новосформирания военен съвет? И какво изкушение - сега седем души си признали за атентата. След още пет или седем години току-виж някой си признал и за убийството на Ана Политковска. Или че е отровил Литвиненко. Ако пък има някой по-възрастен затворник, той може да си спомни и за отколешно познанство с Али Агджа - каквото и да значи това.
Трагедията на 11 септември 2001 г. в САЩ роди един незатихващ спор, който се води повече или по-малко интензивно, но не затихва. Преди два месеца се навършиха три години, откакто приключи (но само формално) спора в законодателния орган на САЩ около закона, забраняващ нечовешкото отношение и изтезанията на лица, заподозрени в тероризъм и заловени извън границите на САЩ. Става въпрос за Поправка 1977 към Закона за разходите на отбраната за 2005 година.
Провокационно-охранителното насилие да бъде законово легитимирано през призмата на необходимостта от жертване на индивидуални права и свободи, за да се гарантират общочовешките ценности - това е въпросът в случая. Нека го кажем и по-директно - демократичният свят и неговият флагман САЩ да ни отведат от света на законното в света на целесъобразното! Само че демокрацията без хуманност губи защитния си слой.
Да - поправката за отказ от силовите методи мина в Конгреса, но само засега... Една кратка препратка към привържениците на новия правово-превантивен ред. Какво друго, ако не стремеж към криминално-паразитен похват на властта към изконните човешки права и фундаментални правни категории: презумпция за невиновност, човешко достойнство, справедлив процес и др.
Идеолозите на драконовия ред логически ни водят към разложението на хаоса. Нима не се стремят към това истинските диригенти на претендирания нов световен ред? Президенти и премиери на не една държава не са ли функция от отколешен сценарий, спретнат от кукловоди, които нямат точно определена пространствена локализация. Нали се досещате, че новите Цезари, ситуирани далеч от президентски и правителствени кабинети, всъщност искат да моделират (до момента неособено успешно, но се опитват) един световен непорядък, одиозен по своята безпардонност. Новите фанфарони имат могъщи проекции в законодателната, съдебната и изпълнителната власт в световен мащаб.
Нека се сетим отново и за името на лицето (забележете единствен от щатските сенатори), което предлага горната поправка за отказване от силовите методи на събиране на информация. Това е сенатор Джон Маккейн, който внася тази поправка на 3 октомври 2005 година. Три години по-късно загуби изборите за президент на САЩ.
Но знаете ли кое е най-важното? Не че поправката бе приета, а че въобще е имало такова обсъждане.
Ако някой си мисли, че това са минали събития, нека си спомни нещо съвсем скорошно. Случило се не къде да е, а в бастиона на европейската демокрация. Само преди два месеца президентът на Франция Саркози внесе проектозакон, наречен За превенция на съмнителните. Забележете каква крачка напред - от заподозрените на основание на някакви наченки макар на доказателства, сега се говори за съмнителни лица. Казано простичко, това означава да бъдат задържани и лица, за които има някакво мъгляво съмнение, че биха могли да извършат противообществена проява (не даже и престъпление в тесен смисъл на думата). И този законопроект се внася в люлката на съвременната демокрация - в Петата република, започнала живота си тържествено през 1958 година. Никак не е за учудване, че френската общественост, медии, юристи и магистрати, правозащитници наддадоха неистов вой против този законопроект.
Хващам се на бас, че той няма да мине. Ако по някаква мистериозна случайност Националното събрание го гласува, ще го бастиса Сенатът. Ако и това не стане, ще го срине Държавният съвет. Но и най-големите оптимисти за прокарването на този закон не бива да забравят, че накрая на тази верига във Франция има един невероятен Конституционен съд като краен регулатор.
Но какво е общото между двата примера? Това е, че нещо се мъти. И то не в главите на преките глашатаи на подобно творчество, а на силите зад завесата.
И нека сега дадем трети пример. Съвсем наскоро от няколко места от юристи и неюристи у нас се чу близка до тази идея (за да бъдем справедливи, тя не произхожда от магистрати). Първите бодро разтръбиха, че ще внесат поправка в НПК специалните разузнавателни средства да имат доказателствена стойност преди самото образуване на досъдебното производство. Разбира се, някой ще каже, че това е много по-мека форма на априорно регламентирано насилие (макар и не физическо). Струва ми се обаче, че е необходимо твърде малко интелектуално усилие, за да се разбере до какви извращения може да доведе това.
Тези три привидно откъснати един от друг примери не говорят ли за нещо зловещо, което витае и застрашава и без това рехавата демокрация? Ако, разбира се, тя не е вече само едно ефимерно понятие. Та нима историята не е пребогата с примери докъде може да стигне едно общество, на което в сляпата гонитба на сигурност му се е сторило, че целта оправдава средствата.
Спомням си една мисъл на големия Нобелов белетрист и философ Жан Пол Сартър, който през 1956 г. в една своя лекция казва: Ако не броим чумата, изтезанията са най-страшният бич за човечеството.
Разследването като процесуално действие е сложно нещо. То изисква търпение, такт, умение, аналитични способности. Бързите решения превръщат първата фаза на наказателния процес в театър на садизма.
Нека в този ред на мисли да си припомним практиката на НКВД (дали пък сегашните офицери от ЦРУ и техните подчинени в Гуантанамо не са понаучили нещичко и от нея ?!). Или думите на Дик Чейни (спомнете си какъв пост заемаше): Комплексът от жестоки, нехуманни и унизителни мерки спрямо следствени в определени дози са нужни, за да спечелим войната с тероризма.
На фона на ислямския фундаментализъм и действията на безпардонните престъпни групи колко малко е нужно, за да бъдат погъделичкани чувствата на добрите хора. Нали така мълчаливо се разграничаваме от лошите? Нима даже само разговорите за жестоките и нехуманни средства не събуждат адреналина във всяко човешко същество - особено в обектите на престъпните посегателства. А както е известно, адреналинът е неконтролируема консистенция. И така от конкретната (естествено - пазена в тайна) точка в Афганистан или Пакистан започва мълниеносното товарене на лица в специален самолет, после кратко кацане на разпределителна писта и след това - директно в Гуантанамо.
Нека сега да вземем един конкретно прилаган метод там, който не трябва да ви заблуждава с привидно леката си форма. Лицето се слага съвсем голо върху железен креват, на който е махнат дюшекът. Ако това ви се струва леко - минаваме по-нататък. Лишаване от сън с разпити на конвейер, без прекъсване, като се сменят само разпитващите. Но преди това трябва еднозначно да се каже, че разпитът е сблъсък на две личности в най-широк смисъл. Дуел между две воли, където следва да се зачита човешкото достойнство на обекта на наказателната принуда.
И сега да разгледаме нещо от Лефортовския затвор край Москва. В онези мрачни времена преди повече от 50 години най-изпитаният метод е бил хранене през носа. Двама-трима джелати притискат тялото на затворника към кушетка. Както се досещате, не му се дава упойка за предстоящата операция. В това време медицинско лице започва да вкарва 30 см сонда с каша през една от ноздрите, която достига хранопровода. Човекът започва да хрипти, дави се, естествено се счупва междинният хрущял. Очите излизат от орбитите, кръв не тече, а пръска наоколо. И така - цели 10 дни. Медицински е доказано, че смърт не може да настъпи. Но принуда има.
Но нека сега се върнем на френската иновация. Нашите медии твърде фрагментарно и едностранчиво представиха бунтовете и безпорядъка в Париж преди по-малко от две години. Едва ли не това било ропот на студентите от Сорбоната. Вярно е, че най-много сблъсъци станаха пред университета и пред Пантеона. Но студентите нямаха нищо общо с истинските подбудители и извършители на бунтовете. В един космополитен град не е толкова важно къде точно палят леки коли. Размириците бяха организирани и изпълнени от магребаджиите - децата и внуците на онези пришълци от Северна Африка (Алжир, Тунис и частично Либия), които бяха приласкани в началото на 50-те години именно от тази Пета френска република. Но вместо да бъдат социализирани с равни права, те бяха мълчаливо остракирани. Няма нормативни разпоредби, които да им забраняват достъп до определени длъжности и дейности, но на практика и не стигат по-високо от пекари, от въглекопачи, а най-честото им житейско състояние е безработицата, гарнирана с уличния комар. Неслучайно големите погроми бяха в предградието Сен Дени. При тези вълнения нямаше убити и тежко ранени, което не омаловажа ексцесиите, но заслужава да се отбележи.
И ако приемем хипотетично, че споменатият закон бъде гласуван, това означава, че всеки клошар, който отправи някаква обща закана в някое парижко кафене, може да бъде запрян превантивно. В случая важното е, че тази хипотеза се коментира в родината на Русо и Дидро. А в същото време разговорите на тази тема както в САЩ, така и в някои европейски страни симптоматично зачестиха. Както спорадичните улични протести в дадена столица на Европа или където и да е по света. Но вместо да се тушират причините, много по-лесно е да се създават паразаконови средства.
Ами, ако утре подобни законодателни напъни в Европа или отвъд Океана бъдат увенчани с успех, няма ли да се върнем в ерата на мракобесието? Няма ли да се получи парадоксът: от една страна, невероятното развитие на науката и техниката, а от друга, да ти сложат между пръстите на ръцете или краката молив и една човешка лапа да ги стиска 5 минути?
Съвсем наскоро бе 10 декември - Ден на човешките права. Няма да обиждам читателите с текстове от всеобщата Декларация за правата на човека от 10 декември 1948 година. Само си позволявам да припомня, че има и друг нормативен акт, не толкова широко известен - Американската конвенция за правата на човека. Нейният чл.5 т.1 и 2 гласят: Всяко лице има право да бъде зачитана физическата, умствената и моралната му цялост. Никой не може да бъде подложен на мъчения или на жестоко, нечовешко или унизително наказание или отнасяне. Към всички лишени от свобода лица ще се проявява отношение, зачитащо достойнството на човешката личност.
Категоричният отказ от силата извън рамките на разума и закона следва да бъде не юридическото кредо, а моралният субстрат на тези, които творят законите от остров Огнена земя до Камчатка. Питам се няма ли да се окаже прав Фройд с думите му, че ще дойде време, когато нагонът за разрушение ще удави разума?
Ако демокрацията (в смисъла, който са й дали древните гърци) не може да се пребори с изтезанията, не сме ли на път да се върнем в пещерата?

Здравко Трифонов
Авторът е апелативен съдия, бивш член на ВСС (1998-2003 г.), носител на френския орден Академични палми. Статията е написана специално за Параграф 22.

Facebook logo
Бъдете с нас и във