Параграф22 Daily

§22 Новини

Терминалната нарцистична логорея на един тулуп

Автор: Валентин Хаджийски, публикувано в "Гласове"

В последните години на Живков, вече столът му се клатеше, се случваше – но, за Бога, не всяка вечер! – да попиваме в праймтайма на националната ни телевизия „некои съображения“ – но редактирани от обиграни в пропагандата хора и четени от школуваните гласове на чичко Филипов или Ламбрев. Дали и сегашното катадневно телевизорно бучене на Борисов, предизвикващо конвулсии на гадене у повечето българи, означава, че столът му се клати?

Надявам се, и това означава. Но с пълна сигурност означава, че здравословното състояние на премиера е в терминален упадък. Имам предвид душевното – и както винаги, щом стане дума за това, бързам да уверя, че не съм лекар и не поставям диагноза, а характеризирам публичната личност на Борисов, когото и не познавам лично, и то само с оглед на негови добре известни скорошни медийни изяви. Няма да цитирам дословно многобройните бисери от последните му телевизорни сеанси, които са ни добре известни от социалните медии, пък и не искам да ги легитимирам незаслужено.

Напомням, че нарцистичното личностно изкривяване или Narcissistic Personality Disorder (NPD), както сме чели, е болест, описана в Международната класификация на заболяванията на СЗО под номер F60.8. По данни от различни години от нея страдат от 1% до над 6% от американците над 18 г. Симптомите, разбира се, в повече или по-малко ограничена степен, се срещат и у почти всеки здрав човек. Но у страдащите от NPD са много по-силно и драматично изразени.

Да си припомним най-характерните:

- Грандиозна представа за себе си, за важността, постиженията и талантите си (компулсивно самохвалство).

- Нереалистични фантазии (компулсивно конфабулиране) за успех, красота, ум, власт, влияние, любов, формулиране на нереалистични цели.

- Претенции за решаващ личен принос за всеки успех на групата. 

- Чувство, че другите са им длъжни (entitlement) и че другите са им виновни за всеки неуспех.  

- Завист и нетърпимост към чуждия успех. 

- Необходимост от постоянно внимание и положителна подкрепа (комплименти) от страна на околните – нарцистично снабдяване (narcissistic supply). 

- Лесна наранимост и чувство на отхвърленост при липса на такова внимание и подкрепа. 

- Реагиране и на най-добронамерена критика с гняв, срам и чувство на унижение, компулсивно лъгане за „опровергаване“ на критиката, гняв и ярост към критикуващия (narcissistic rage) с цел неговото унижаване и с това омаловажаването на критиката му. 

- Користно, използваческо отношение към другите, склонност към интриги. 

- Липса на истински интерес, емпатия (съчувствие) към другите, нелоялност, емоционална студенина или коравосърдечие (tough-mindedness). 

- Неумение да поддържат здрави човешки връзки – интимни, професионални, социални. 

- С възрастта и с влошаване на психологическата среда на пациента симптомите се влошават – като растящата зависимост на наркоман. Борисов видимо старее, не съвсем като катедрала, а под краката му все повече ще пари. Така че все по-често ще имаме бученето в телевизорите си. Докато го търпим. 

- То се дължи и на жаждата му за самохвалство, т.е. признание, и илюзия за контрол, и на гнева му срещу „тулупите“, които пишат постове срещу него, и на желанието му да се скрие от реалността в сигурността на телевизорния свят. Борисов си е поначало медиен симулакр, телевизорно отроче. Яйце от олигархична ламя, излюпено от мисирки.

Знанието на симптомите на NPD, първо, сякаш облекчава донякъде моралното ни негодувание – той е отвратителен, но това може да е и негова медицинска беда, а не съвсем вина. Вината може да е повече у тези, дето като същи Франкенщайновци го нарочиха сред беизменните труженици на престъпния ни фронт на прехода и отгледаха нарцистично чудовище, Рейгъно-Живковски хибрид, призван да казва „харизматично“ на българите да вървят на майната си, и то така, сякаш с нетърпение очакват пътуването. Това разбиране ще е много важно утре на процеса срещу него.

Второ, знанието улеснява разбирането на Борисовия синдром в неговата закръглена цялост. Не всеки път например да преоткриваме с изненада, че е инфантилно коравосърдечен и не му пука за хората, останали без доходи заради мерките срещу вируса, или като ги плаши с ада и чувалите за трупове. Или патологичен лъжец, щом почне да „опровергава“ и най-добронамерена критика – като на Милен Цветков, че не плащал дължимото на малките фирми по договорите си или им удържал „диш-хакъ“ по 7%.

Или патологичен конфабулатор, щом почне да се хвали с „успехите“ си и как е приятел и душеприказчик на Тръмп, Путин, Ердоган, европейците – и всякак да се умилява от прекрасната си персона. Или нелоялен страхливец, хвърлящ хора на вълците, без да му мигне окото, да се измъкне сух от водата. Или обидено-разгневен Ахил, хвъргащ камъни и дървье по президента, Орешарски, Станишев, комунистите, мисирките, тулупите, европейските лидери и другите, които са му виновни за всичко. Или подъл интригант, насъскващ експерт срещу експерта, служба срещу служба, българи срещу българи, сеещ омраза и разединение.

Няма какво да се чудим и да се изненадваме! Това са класическите симптоми на NPD! Те бяха налице още когато човекът бе парашутиран за главен секретар на МВР, закърпен в гащите с генералски лампаси, превъзнасян по телевизора и гъделичкан за рождения си ден от кого ли не. Симптомите бяха ясни от пръв поглед. При Борисов има наистина още и комплекса „Барба Ганьос“, и Санчовското приземено малодушие, но според мене нарцисизмът е главната му „движеща сила“.

И затова именно лесно управляемият нарцис от Банкя, пък на туй отгоре с дебело криминално досие, бе нарочен за наш бащица. Казват, и Брежнев бил такъв. Как се става нарцисист ли? Казват, най-често под влияние на нарцистична майка. Биографичните тънкости на Борисов не ме интересуват ни най-малко поради нищожността му.

Следващите редове съм ги писал неведнъж, но нека пак ги повторя, да хванат дикиш. Вредите за България от многогодишниото й нещастно съжителство с Борисов са огромни. Той превърна живота на мнозинството българи в ад. Управлението му и самото му безумно дълго пребиваване в и около властта, в светлината на прожекторите, не само доведе до икономическа катастрофа, мизерия, разруха на институциите, законността, политическото (не харесвам някак си думата „демокрация“) и до обща деморализация, омраза и разделение сред българите.

В продължение на 20 години България бе превърната в съвкупен нарцистичен доставчик на Борисов, в безмълвен консуматор на „чара“ му, в ням зрител на нарцистичния му гняв с компулсивните му лъжи, манипулации и призиви за омраза и насилие, в регистратор на постоянно сменящите му се като книжни кърпички мнения.

Грандиозната самооценка на Борисов, постоянно доработвана и ретранслирана от „говорещите глави“, в това число и от най-интелигентните и значи и най-продажните, и от медиите, грубо контрастира с химеричността на „постиженията“ му. Ето дългогодишният медиен флирт с въображаемите му спортни подвизи – черният колан по карате, вдигането на еди-колко си кила от „лежанка“, пипането на „мускула“ му от възторжени мисирки, избора му за „футболист на годината“, картотекирането му като „професионален футболист“. Всъщност, както добре се знае, като спортист Борисов не издържа никакво сравнение с другите най-известни „добре облечени бизнесмени“.

За разлика от Марин Митев, Иво Каменов, Алексей Петров, Слави Бинев или Румен Николов, да не говорим за Рахмат Сукра или Гълъбин Боевски, той никога не е бил шампион, член на национален отбор, никога не е участвал и в официално състезание, а отношението на бившите му треньори и съотборници към него е подчертано пренебрежително. България винаги, та дори сега, е имала изявени състезатели в силовите спортове, ала Борисов просто не е сред тях.

Напълно фалшиви са и генералското му звание, и кандидатската (докторската) му степен. За последното например се полагаха навремето задължителни приемни изпити и „кандидатски минимуми“ по два чужди езика. А Борисов винаги е демонстрирал и признавал публично, че не знае два чужди езика! Другите му „постижения“ са му дадени наготово – като кариерата в пожарната, създаването на охранителната му фирма, службата му при Тодор Живков и царя без нито ден полицейски стаж и главното му секретарство в МВР. Кариерата му на „елитен мачо” често е зависила от жени.

Борисов е и фалшив лидер, и фалшив харизматик. Той е вторачен в себе си, необщителен, липсва му истински интерес към хората и способност да ги оценява адекватно. И в спорта, и в живота е бил невзрачен и непопулярен и сред най-близките си. Неспособен е да поддържа и трайна интимна връзка – бързо разпаднал се нещастен брак, после най-вероятно фиктивна интимна (а всъщност уредена от други фактори делова) връзка с друга жена, след което официално „сам като куче“. Барселонската афера може би беше на път да внесе нов момент тук, но ковид-19 я изтика назад. Конфузът с жената с пръстените от ВМЗ-Сопот бе класическа илюстрация за характерната за това състояние емоционална студенина, и толкова по-чудно за каква „харизма“ може да става дума, след като коравосърдечието личи във всеки момент поне по отношение на хората извън непосредствения му кръг за нарцистично снабдяване?

Борисов е напълно неспособен и да ръководи хора и за мене винаги е било въпрос с повишена трудност как е възможно човек с достойнство да работи за началник като Борисов? Който сам контролира всичко (с СМС-и), не делегира права, не е лоялен към кадрите, ще ги предаде при първа възможност, малодушен е и не може да отстоява вече взето решение. И отговорът е, че не може – Борисов и хората като него филтрират хората с достойнство извън властта.

Абсурден беше и митът за Борисов – „великия комуникатор“, който поне доскоро се поддържаяе от десни колеги, които иначе признаваха, че беше катастрофа като управленец. Не знам дали все още го мислят. „Комуникаторството“ и „харизмата“ бяха фалшива телевизионна проекция за наивници, а всъщност имаше един греещ от просташко самодоволство, преситен от „нарцистични доставки“, в това число от самите камери и прожектори, насочени в момента към него, кух медиен балон.

Фанфаронството на Борисов („аз съм експерт“), постоянните му сравнения с измислен от него бутафорен опонент („бил съм ги и пак ще ги бия като маче о дирек, като шкембе в дувар“) са христоматийна класика на неувереното нарцистично съзнание, както и непрекъснатите оправдания с „лошото наследство“ и въобще с другите.

Желанието на Борисов да притежава и упражнява еднолично и непосредствено цялата власт, без каквато и да е мисъл за конституции, закони, разделение на властите, без реална мисъл (дори и при подаването на оставката в 2013 и 2016 г.), че може някога наистина да загуби трайно властта, да не говорим за съмнения, че може да не я упражнява в интерес на обществото, е желание за нови, по-силни дози нарцистична доставка.

Подаването на оставка в 2013 и 2016 г., освен израз на типичното му нарцистично малодушие и бягане пред трудностите, също беше и класическа, христоматийна истеричава сцена на грандиозно хиперстрадание, от което по емоционалната логика на страдащия следва, разбира се, да дойдат да го молят да се върне. Трайната загуба на властта в 2013 г. обаче го доведе до тежка абстиненция и титанична борба на живот и смърт за връщането на спасителната доза нарцистична доставка, която е със самото това и мощен изблик на нарцистичен гняв срещу „несправедливо” отнелите му властта.

Цялата фарсова епопея на контрареволюционните протести от лятото на 2013 г. бе грандиозна конвулсия на гибелния гняв Ахилов с характерната злобна, неуморна агресивност, смучеща черна енергия от непознати за здравия ум патологични психоглъбини, с пълното си несъобразяване с истината, със закона, с прехвърлянето от болната глава на здравата, с насилственото въвличане в опитите им за преврат на университетите с лежането по жълтите павета на мастити интелектуалци, с постоянната подмяна на лозунги и тактически похвати, когато се изхабят, но винаги с желанието за пълно „смазване“ на врага. Дори с цената и на пълното съсипване на България, за която у Борисов няма никаква грижа, освен като потенциален обект на властване и източник на нарцистично снабдяване.

Съвсем същото наблюдаваме и сега в беса срещу Радев, опозицията и всички критикуващи, каквито са сигурно поне 80% от българите в момента.

Въпросът е – докога ще търпим? 

Отговорът е труден, понеже Борисов явно не може да бъде свален с избори и вече няма да се лъже да подава оставка. Отговорът обаче може да стане и внезапно лесен. Обстановката се изменя динамично. Оставката му може да я подаде историята. 

Facebook logo
Бъдете с нас и във