Параграф22 Daily

§22 Новини

Висшият адвокатски съвет атакува пред КС обратното действие на абсолютната давност в ЗЗД

Висшият адвокатски съвет (ВАдС) атакува в Конституционния съд (КС) правилото, с което законодателят регламентира откога започва да тече новата 10-годишна абсолютна давност в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) (пълния текст на искането виж тук). Самата тя беше въведена с нов чл. 112 ЗЗД и ще започне да се прилага от 2 юни 2021 г.

Адвокатурата не е оспорила в КС разпоредбата на чл. 112 ЗЗД, а §2 от закона, с който се урежда моментът, от който тя ще започне да тече за заварените случаи. Той гласи: „За заварените случаи давността по чл. 112 започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При висящо изпълнително производство давността започва да тече от първото действие по изпълнението, а когато такова не е образувано – от деня на влизането в сила на акта, с който е признато вземането“.

Според ВАдС с него се придава недопустимо обратно действие на института на абсолютната давност, „така щото 10-годишният срок на абсолютната давност да започва да тече не от деня на влизане в сила на допълнението, а от дата предхождаща този ден, при което вземания, които са изискуеми днес, ще се окажат вече погасени по давност към минал момент или за погасяването им ще е достатъчен минимален срок“.

В искането си до КС Висшият адвокатски съвет заявява, че така е постигнат ефект на „мигновена“ давност, който е нетърпим и противоречи на идеята, че давността е период от време. „Правилото на § 2 ПЗР на ЗДЗЗД представлява типично обратно действие, а не „незабавно действие за в бъдеще“, защото урежда с обратна сила и за минал период последиците на факт, който към момента на случването му не е имал такива последици“, пише адвокатурата.

И разяснява какво означава незабавно действие спрямо заварени правоотношения: „Принципът на интертемпоралното действие е, че законът се прилага към факти , които съществуват едновременно с него, ако тези факти, дори и да са възникнали по-рано, продължават да съществуват едновременно с новия закон и е възможно преуреждането на последиците им от влизане на новия закон в сила – например, ако по стария закон пълнолетието настъпва на 21-годишна възраст, а по новия на 18, от деня на влизане на новия закон в сила стават пълнолетни всички лица, които имат навършени 18 години, независимо от това, че фактът навършване на 18 години се е случил преди една или две години – това е така нареченото „незабавно действие“, ако обаче новият закон се прилага към последиците на факти осъществили се преди датата на влизането му в сила, като им придава нов ефект или се отнема ефектът им, откакто тези факти са се случили в миналото, е налице типично обратно действие“.

ВАдС заявява, че в случая с новата давност по чл. 112 ЗЗД се отнема действието на фактите, които прекъсват давността, защото се приема, че срокът на абсолютната давност, която не се прекъсва, започва да тече от момент в миналото и за много вземания се оказва, че е изтекъл още преди влизането на закона в сила, а кредиторите по тях няма как да се защитят, защото не са в състояние да се върнат в миналото и да предприемат съответните действия.

И изтъква, че в първоначалния проект за промени в ЗЗД нямаше правила като тези в §2, а те бяха добавени между първото и второто четене, което според ВАдС показва, че търсеният ефект не е нормално незабавно действие спрямо заварени факти за в бъдеще, а типично обратно действие „Дори законодателят от началото на петдесетте години на миналия век не си е позволил да постанови обратно действие (от началото на давностния срок) при чувствителното скъсяване на сроковете на погасителната (§ 7 от Преходните правила на ЗЗД)5 и на придобивната (§ 4 от Преходните правила на ЗС) давност. Цитираните преходни правила на ЗЗД и ЗС във връзка със скъсяване на давностните срокове уреждат „преживяване на стария закон“ и позволяват давността да завърши по него в хипотеза, че новата по-кратка давност ще изтече (започвайки от влизане на закона в сила) след датата на изтичане на старата по-дълга давност, започнала да тече в минал момент. При липсата на такива преходни правила всички давности, които са започнали да текат в миналото, биха били „занулени“ и като така дисквалифицирани, а ефектът им заличен, като от влизане в сила на закона би започнала да тече нова давност, с новата по-къса продължителност, което би било последица от т. нар. „незабавно действие за в бъдеще“, т.е. от нормалното действие на закона. Спорното правило на § 2 ПЗР на ЗДЗЗД цели обратен и недопустим ефект, то отнася началото на срока към момент в миналото, което довежда до „мигновена“ давност и погасяване на изискуеми към датата на влизане в сила вземания“, се посочва в искането до КС.

Адвокатурата пише, че доколкото обратното действие на закона е „пътуване във времето“, което помага на законодателя да поправи допуснатата грешка, използването му като изключение не може генерално да бъде отричано. И обяснява, че дали е допустимо, зависи от това доколко ефектите му са съвместими с конституционните принципи и изисквания, а според нея придаденото на чл. 112 ЗЗД обратно действие с §2 е несъвместимо с принципите на неприкосновеност на частната собственост и на правовата държава, както и на границите на нормативна намеса в частноправните отношения.

В искането се напомня, че собствеността включва и частните вземания, а с правилото, че 10-годипният срок започва да тече от дата преди влизането в сила на чл. 112 ЗЗД, някои ще се окажат вече погасени по давност и следователно е погазена гарантираната от основния закон неприкосновеност на частната собственост.

ВАдС изтъква и противоречие с чл. 17, ал. 5 от Конституцията, който предвижда, че „принудително отчуждаване на собственост за държавни и общински нужди може да става само въз основа на закон при условие, че тези нужди не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение“.

В тази връзка се цитира решението на КС по дело № 1/2001 г. В него той заявява: „Конституцията предвижда възможност за принудително отчуждаване на собственост (включително и право на ползване) в чл. 17, ал. 5. За осъществяването на тази възможност обаче безусловно необходимо е спазването на няколко (кумулативно дадени) допълнителни изисквания. Изискванията ще бъдат тук само изброени, без да се разглеждат подробно: актът на отчуждаване (индивидуален) да е „въз основа на закон“; отчуждаването да е за държавни и общински нужди, които „не могат да бъдат задоволени по друг начин“; предоставяне на предварително и равностойно обезщетение на засегнатите лица“.

Затова ВАдС заключава, че позицията на КС е, че неприкосновеността на частната собственост означава първо, че тя не може да се отнема със закон, а само с индивидуален акт, и второ, че това може да стане само за удовлетворяване на държавни нужди, които не могат да бъдат задоволени по друг начин и след предварително и равностойно обезщетение„Дори да има „държавна“ нужда от изключване на фигурата „вечен длъжник“, тази нужда може да бъде задоволена по друг начин – например със закон за частния фалит, или като държавата плати изцяло на кредиторите вместо длъжника по въпросните вземания и така го освободи. Никой аргумент, теглен от възможността за опрощаване на несъбираеми държавни вземания – чл. 98, т. 12 от Конституцията, или правилата за абсолютна давност по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, не може да бъде основателен, защото Държавата може да опрости всяко свое вземане – чл. 98, т. 12 от Конституцията, но не може да амнистира задължения по вземания на частни лица, с което да накърни тяхната неприкосновена съгласно чл. 17, ал. 3 от Конституцията частна собственост, ако смята себе си за правова държава. Тъй като посоченият по-горе ефект на обратното действие на „абсолютната давност“ по новия чл. 112 ЗЗД е тъкмо отнемане на частни вземания от кредиторите им, при това със закон, а не с индивидуален акт издаден въз основа на закона, за нужда която може да бъде задоволена по друг начин, при това без предварително и равностойно обезщетение“, пише съветът до КС.

Що се отнася до принципа на правовата държава, ВАдС цитира същото решение на КС, който приема: „Когато обратното действие на закон, който посяга на придобити права, не е мотивирано в полза на висш обществен интерес без изразена ясна воля за уреждане на последиците, то не може да бъде определено по друг начин, освен като експроприация. А това, от своя страна, нарушава не само чл. 17 от Конституцията, но влиза и в противоречие с принципа на правовата държава, залегнал в чл. 4, ал. 1 от Конституцията“.

Според адвокатурата в случая „законодателят не е направил дори и опит за уреждане на последиците от така постановеното обратно действие, водещо до експроприация – загубване на вземания на частни лица“.

В искането си тя напомня и че възможностите на държавата да се намесва в частноправни отношения са ограничени в конституционните рамки.

КС образува дело, а за докладчик по него е определен Филип Димитров.

Facebook logo
Бъдете с нас и във